Обречена на ранен гроб [bg]

— Не, не съм. Иън ми счупи ребрата.

— Клюкарка — ухили се той, знаейки какво правя.

Вместо да бъде заляна от загриженост, тя потупа с крак.

— Не трябваше да му позволяваш да се приближи толкова. Може би откакто напусна работа, губиш способностите си.

Мамка му. Изпухтях с недоволство. Иън се задуши от смях.

Тогава телевизора, оставен в далечния ъгъл на стаята, се включи. Огледах наоколо е объркване, очаквайки да видя някой новодошъл е дистанционно, когато Иън изпсува:

— Мамка му.

— Какво?

С една ръка той хвана моята и тази на майка ми е другата. Протестът ми беше прекъснат от следващите му промърморени думи:

— Зората. Защо всеки гул изпитва нужда да нападне на разсъмване?

Иън ни изведе от стаята към стълбището на мазето. От всеки ъгъл на къщата, хората излизаха от стаите си и телевизорите бяха включени. Не силно, а само настроени на тих звук. Тогава ми светна какво беше това синхронизирано включване на телевизорите. Аларма. Неуловима.

— Кой атакува?

— Не мога да остана да си лафим за това — отвърна Иън, заобикаляйки следващия ъгъл и почти се сблъска с Боунс. — А, Криспин. Чувстваш се игрив, нали? Сутринта обещава да е забавна.

— Така е — каза Боунс, като постави тежка ръка на рамото ми. — Идваш с мен, котенце. Иън, заведи майка й долу.

— Чакай. — Издърпах един от ножове от колана на Боунс. Носеше няколко. Може би това не е било толкова неочаквано в края на краищата. — Имам фрактура на ребрата и някои скъсани ставни връзки. Ще трябва да ми дадеш кръв, за да не се бавя.

Иън издаде насмешливо сумтене.

— Няма да чакам да чуя останалото от това.

— Не ти и трябва — отвърна Боунс. — Котенце, насам.

Той игнорира ножа, който държах и ме провлече към третото ниво на къщата. В началото мислех, че ми е приготвил оръжия. Или предпазна екипировка, Боунс искаше да нося такава. Но разбрах, когато влязохме в спалнята и той натисна един невидим бутон в гардероба, разкривайки малка стая, за която не знаех.

И бях бясна.

— Изгубил си си ума, ако си мислиш, че ще се крия в тази кутия.

— Нямам време да споря — сряза ме Боунс, бутайки ме вътре. — Има монитори, телефон, мобилният ти, както и повечето от вещите ти. Атакуват гули. Със слуховете, които се въртят наоколо и за които ни каза Маджестик, кой мислиш, е тяхната цел? Ти и всеки, който те пази. Ако останеш извън полезрението, това ще подобри шансовете на всички в боя, така че, за Бога, котенце, остани тук.

Един поглед в пламналите очите на Боунс ми каза, че независимо будна или в безсъзнание, щях да остана в това убежище.

— Има монитор насочен към вратата — продължи той, като натисна друг бутон от интериорния панел. — Ако някой, когото не познаваш се опита да влезе, натискаш това. Сега се дръпни.