Обречена на ранен гроб [bg]

Нещо от това или се показа на лицето ми, или го беше чул във вихрения хаос на мислите ми. Чертите на Боунс загубиха леденото си безсърдечие и той въздъхна.

— Котенце…

— Недей. — Дъхът ми спря, задушавайки плача. Изглежда не можех да контролирам как да се чувствам или какво излиза от устата ми, така че по-добре бе да остана сама. По-бързо, преди да кажех нещо друго, което не мислех. — Аз, ъм, уморена съм.

Тръгнах нагоре по стълбите, оставяйки уискито на дивана. То не помогна. Всъщност, всичко, което бях направила, откакто се бях събудила бе да влоша нещата. Знаех, че това положение не е по вина на Боунс. Той правеше всичко това, само за да запази всички в безопасност, включително и мен. Но някак си, накрая изливах разочарованието си върху него. Най-малкото в безсъзнание не можех да влоша нещата между нас повече.

Затворих вратата зад мен. Нямаше чаши в банята, така че свих дланта си и използвах водата от мивката, за да глътна хапчетата на Дон. Количеството им намаляваше. Трябваше да му кажа да ми изпрати още, само че не знаех къде сме.

Отпадналото състояние се появи скоро след това, сякаш матрака се отвори и бях погълната в него. За част от секундата почувствах паника и се протегнах за нещо, за което да се задържа. Но точно както бях поискала, бях сама.

По-късно, когато почувствах хладна плът срещу устата ми, бях облекчена. Тогава свърших с преглъщането и знаех, че това не е Боунс, дори и със затворени очи и тъкмо събуждайки се. Кръвта имаше различен вкус.

Спейд се появи пред погледа ми. Той отдръпна ръката си, но не стана от седналото си положение върху леглото. Все още беше тъмно. За съжаление не бях проспала целия ужасен ден.

— Къде е Боунс? — попитах.

— Навън. Ще се върне скоро.

Не казах нищо, но мъката ми за това как нещата се бяха влошили до там, че Боунс дори да не може да отдели време да ме събуди, трябва да се е показало на лицето ми. Спейд въздъхна.

— Той не е свикнал с това, Кат, и се справя с него доста зле.

— Не е свикал с кое? — Да бъдеш женен за психясала кучка?, додаде ума ми.

— Страх. — Спейд понижи гласа си. — Криспин винаги се гордеел с контрол върху емоциите си, но сега няма никакъв с теб. Никога преди не е изпитал страх от това да загуби човека, който обича, заради някой друг. О, приятелят ти Тейт може и да лази по нервите на Криспин, но той знае, че Тейт не е реална заплаха. С Грегор е различно. Той е по-възрастен от Криспин, по-силен и никой не знае колко може да те е било грижа за него.

Беше ме страх, че Спейд е подценил ситуацията.

— Не мисля, че това е проблемът. С Боунс дори не можем да бъдем един около друг без да се караме.

— И двамата сте в лошо настроение и нищо не можете да направите, освен да си го изкарвате един на друг, но не забравяй приоритетите си. Не е ли той нещото, за което се бориш?