Плясъкът на крилете му [bg]

— Да.

— Аз пък видях неизброимо небесно войнство да пее: „Свят, свят, свят е всемогъщият Господ Бог.“

И пак последва тишина.

— Значи е било доста различно — отбеляза накрая Кейл.

— Да — каза сестра Врай.

— Няма Бог — заяви Кейл. Не го казваше като обида. Всъщност, изобщо нямаше намерение да го казва. То просто се откъсна от него. Усети как Поли пропълзя нагоре по ръката му и прошепна в ухото му съвсем тихичко, така че сестра Врай да не чуе:

— Богохулен путьо!

В този миг се случи нещо необикновено — съвпадение, толкова потресаващо, че може да се срещне само или в невероятна измислица, или в самия живот. Откъм камбанарията отекнаха четири звучни удара и един мощен глас изкрещя:

— Томас Кейл! Томас Кейл! Двама мъже са дошли, за да те убият!

Кейл обаче го разбра погрешно — макар че викът на Кадбъри бе замислен като предупреждение, той го изтълкува като заплаха свише, която да го накаже за светотатствения му изблик.

Моментално се озърна в мрака и осъзна, че галерията представлява естествен капан — кутия само с един вход, четири пъти по-дълга, отколкото широка, тънеща в сенки от всички страни. Камбаната отекна пак, последвана от вика:

— Томас Кейл! Томас Кейл! Двама мъже са дошли, за да те убият!

Сестра Врай понечи да стане. Той я сграбчи за ръката и в същото време се оттласна с крака от земята, така че дървената пейка, на която седяха, се прекатури назад.

Докато се движеха през сенките на галерията, за да заемат позиция, Двамата Тревър останаха смаяни от камбанния звън и предупреждението. Тъй като се бяха разделили и вървяха от двете страни на пътеката, и двамата решиха да стрелят с малките си арбалети. Но Кейл ги изпревари с частица от секундата, като преобърна пейката, и стрелите изсвистяха над него с отровно жужене. Кейл скочи на крака, сграбчи сестра Врай и я изтегли назад в мрака. Блъсна я до една статуя на света Фридесвида и прошепна:

— Стой тук и не мърдай.

За убийците му имаше само един възможен начин на действие. Единият щеше да остане близо до единствения изход вляво от Кейл, докато другият сигурно вече се придвижваше по дясната пътека към него. Кейл беше приклещен. Ако се опиташе да притича диагонално през открития център на галерията, те щяха да разполагат с предостатъчно време да му забият по една стрела и от двете посоки. А не можеше да остане и на мястото си.

— Дай ми расото и воала си. Бързо.

Тя не губи време да се шокира, но се страхуваше и се засуети с редицата копчета.

— Бързо! — Той дръпна предницата на расото ѝ и го съдра. Сестра Врай ахна, но не се паникьоса и му помогна да го смъкне. После, без да пита, Кейл грабна воала ѝ. Прекалено уплашен, за да спре и да се зазяпа във видяното, той се пъхна в расото и надяна воала, откъсвайки малката перфорирана ивица, която покриваше очите.

— Не мърдай — повтори той и запретнал расото до коленете си, се втурна към средата на галерията. Но не се опита да измине дългия диагонален път до изхода, а се устреми по най-краткия път към отсрещната страна. Тук беше по-светло, отколкото на потъналата в сенки пътека, но все пак се виждаше само мъжделивото сияние на забулената в облаци луна. Слабата светлина и черното расо правеха движенията му неясни и странни. Объркани от чудатия вид на монахинята и опасявайки се, че тя е примамка, която да ги накара да издадат позициите си, двамата Тревър се поколебаха и оставиха фигурата с развети поли да потъне в непроницаемите сенки на пътеката.