Плясъкът на крилете му [bg]

Кейл беше изправил Двамата Тревър пред проблем: онова, което беше просто, сега ставаше сложно. Те, разбира се, скоро щяха да се досетят какво вероятно се е случило. Но само вероятно. Това вероятно е бил Кейл, облечен в расото на монахинята. Но само вероятно. Тя може би беше млада и пъргава. Може би Кейл бе заплашил да ѝ отреже главата, ако не претича през галерията. Може би монахинята беше решила да се пожертва, за да спаси Кейл, и ѝ се беше разминало. Лугавой покриваше изхода и беше ясно, че трябва да остане там; намиращият се в галерията Ковтун беше този, който трябваше да реши дали Кейл още се намира от лявата му страна, или се бе озовал от дясната, облечен от глава до пети в черно. И трябваше да решава бързо. Предупреждението от камбанарията означаваше, че вече ги търсят. Проблемът с бързането обаче беше, че при него лесно можеше да допусне грешка. Но пък да действа по-бавно означаваше да се справя със стражите на по-опасните луди навътре в Манастира. Сега самият той се намираше в капан — от едната му страна имаше предполагаемо безобидна монахиня, а от другата — маниакален убиец. Още повече го тревожеше странният конвулсивен звук, приличащ на животински рев в тъмното.

Разбира се, нямаше откъде да знае, че положението му далеч не е толкова сериозно, колкото си мислеше. Нямаше откъде да знае, че този звук е просто Кейл, който си изповръща червата от ужасното усилие, което бе наложил на съсипания си организъм. Но Ковтун трябваше да действа, и уменията и инстинктът му помогнаха да вземе правилното решение. Тръгна обратно натам, откъдето беше дошъл, приближавайки се към измъченото, изтощено момче. Кейл беше невъоръжен — не че би имало някакво значение, дори да държеше самата Данцигска колона, — и знаеше, че трябва да се опита да стигне до изхода, или да умре където е. Беше прогизнал от пот, с изтръпнали устни. Тръгна бавно към изхода — малко по-бързо, и щеше да се строполи. За негово щастие, все още уплашеният Ковтун също го следваше доста предпазливо. Времето не беше нито на страната на Кейл, нито на тази на Двамата Тревър, но и тримата знаеха, че липсата на търпение може да ги погуби. Кейл лазеше на четири крака към десния ъгъл на галерията, в посока към изхода и човека, който го чакаше там, като се опитваше да не диша прекалено шумно и да не се издаде, като повърне отново. Зад него Ковтун напредваше бавно по пътеката. Кейл осъзна, че най-голямата пречка за шансовете му да се измъкне е лунната светлина, бликаща през широкия вход. Всеки, който се опиташе да мине оттам, щеше да бъде озарен като света Екатерина на колелото. Той се промъкна до края на светлото петно и се приготви за спринт с надеждата да изненада онзи, който пазеше изхода. Чу зад себе си как кракът на Ковтун се отри леко в една неравна плоча. Той се втурна напред — една секунда, една и половина, две секунди — а после усети силен удар отстрани по главата, когато Тревър Лугавой, който чакаше току от другата страна на ивицата лунна светлина, пристъпи напред и го цапардоса с тежкия край на арбалета си. В ужасното състояние, в което се намираше Кейл, му стигаше и нещо далеч по-леко — затова той рухна като чувал с картофи, с гръб към една статуя на света Хемма фон Гурк.