Плясъкът на крилете му [bg]

Известно време не се случи нищо, а после една поразително бяла ръка се протегна в светлината и издърпа бавно расото и воала в сенките. Чу се кратко шумолене.

— Добре ли си? Не си ранен? — попита сестра Врай от тъмното.

— Не съм ранен. — Пауза. — Ти добре ли си?

— Да.

— Някой ме спаси. Мислиш ли, че беше Бог?

— След като ти му заяви в лицето, че не съществува?

— Може би е искал да ме опази… за по-добри неща.

— Май имаш доста високо мнение за себе си.

— Само дето не мисля, че е бил Бог — жената, която ме спаси, не изглежда, все едно има нещо общо с ангелите. Може би през цялото време зад мен е стоял Дяволът.

— Е — обади се от мрака Поли. — Значи все още си избраният, а не просто гадно момченце с талант за кръвопролития.

— Надявах се — отвърна Кейл, — че може да си получила един по мутрата. По-добре излезте да се запознаете с нашите спасители. — Но по средата на галерията си промени мнението. — А може би не бива. Има хора, които… знам ли, по-добре е да не им привличаш вниманието.

Той изчезна в мрака, но сестра Врай реши, че достатъчно е изпълнявала нарежданията на Кейл. Промъкна се напред, докато успя да се притаи в левия ъгъл на галерията. Кейл говореше с някакъв висок мъж, елегантно облечен в черно, а до тях с гръб към сестра Врай стоеше жена, която явно бе загубила интерес към ставащото около нея и се взираше в мрака в дъното на галерията. Когато Дийдри Плънкет се обърна, сестра Врай се дръпна назад в сенките и си помисли, че Кейл може да е бил прав. Беше по-добре да избягваш това лице.

— Не можем да останем — заяви Кадбъри. — Одеве имахме някои неприятности в града и е време да изчезваме. Тя трябва да се измие и да съблече тези дрехи.

— Ами труповете?

— Предвид, че те се канеха да те убият, преди да се намесим, не мисля, че би било неразумно да поискаме ти да се погрижиш за това. Впрочем, не мислиш ли, че трябва да ѝ благодариш?

— О, да. Благодаря — извика Кейл на Дийдри, която се втренчи за кратко в него и пак се извърна. Той би предложил да заведе своите спасители в стаята си, но от присъствието на пазачите ставаше ясно, че те няма да ходят никъде. В следващия момент се появи вбесената директорка на Манастира и тъкмо се канеше да поиска обяснение, когато зърна двамата мъртъвци и отсечената ръка, а после и лицето на Дийдри Плънкет. Кръвта се отцеди от устните ѝ, както можеше да се очаква, но тя беше замесена от жилаво тесто.

— Елате — каза им тя и отстъпи от входа на галерията.

В продължение на няколко безплодни минути Кейл и Кадбъри се опитваха да обяснят какво се е случило, докато не бяха прекъснати от сестра Врай.

— Аз бях свидетел и участник. Онези двамата бяха дошли да ни убият. Нямам представа защо, но беше напълно непредизвикано и ако… — тя направи пауза — … младата жена и този мъж не се бяха намесили, сега нашите тела щяха да лежат в галерията.