Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Дали наистина се намирахме вдън земя, не исках и да знам, но мястото определено изглеждаше противно. Беше мрачно и осветявано от мъждиви факли тук-таме около сергиите и павилионите. Колкото по-скоро намерех каквото ми трябваше, толкова по-бързо щях да се махна от тук. Огледах се. Наоколо имаше всякакви същества, от най-скверните, като един дрипав коболд, който продаваше вехтории, до по-почтени като един нефилим, който търгуваше тъкани с ангелска изработка. На мен обаче ми трябваше магазин за оръжия. Продължих по импровизираните улички в огромния пазар, докато не попаднах на „Волф и Ко., Умният избор на оръжие“.

Влязох в магазина. Беше малка постройка, но вътре изглеждаше още по-тясно заради претрупаните с всякакви оръжия рафтове. От мечове и лъкове до модерни пистолети и огнехвъргачки — вътре имаше всичко. Зад стъклена витрина бяха наредени сребърни куршуми от най-малък до най-голям калибър. Докато оглеждах, към мен се приближи собственикът и по вида му предположих, че именно това е Волф. Огромен, със сива козина и вълча муцуна, Волф беше чистокръвен върколак. Носеше викторианско облекло — сако с елече, в чийто джоб влизаше позлатената верижка на часовник, а върху главата си беше нахлупил цилиндър.

— Добре дошли в моя магазин. С какво мога да Ви помогна? — любезно попита Волф.

— Здравейте — сухо отвърнах аз. — Търся си оръжие.

— На правилното място сте. Какво Ви трябва? — Волф ме изгледа от глава до пети. — Имам чудесни мечове за хора с вашия ръст.

— Вижте, да Ви кажа честно, не ме бива много с битките, затова си мислех за едно от „умните“ Ви оръжия. Ще ми ги покажете ли?

— Разбира се, разбира се. Но… те не са за всеки. Колко сте готов да платите?

Извадих две огромни кесии със златни монети и ги сложих на тезгяха в магазина. В момента в Елпида имаше един много ядосан леприкон…

— Е? — рекох.

— Заповядайте в задния склад, моля.

Волф отвори вратата и ме въведе в специално помещение, посветено на „смарт“ оръжията, които предлагаше. Това бяха привидно обикновени мечове, щитове и други, които обаче притежаваха способността да се бият сами или да защитават собственика си, без той да трябва да се грижи за това. Някои бяха просто омагьосани. Други — обладани от демони, а трети дори имаха душа. Косъмчетата по врата ми настръхнаха. Имах чувството, че оръжията ме гледаха.

Върколакът започна да ми показва колекцията си — меч, който познава седем бойни техники, арбалет, стрелящ винаги точно в целта, както и различни други. Честно казано, не знаех какво ми трябва. Никого не бях докосвал оръжие, а сега се канех да си купя такова с душа…

Минахме покрай една красива златна гривна.

— Това пък какво е? — попитах.

— Това ли? Щях да го пропусна. Това е Лун де йенлей, Драконът на сълзите. Изключително могъщ артефакт. Много отдавна, когато един китайски дракон, който достигнал над пет хиляди годишна възраст си отивал, могъщ магьосник успял да вплете частица от отлитащата душа на създанието в гривната си. Тя дава на разположение на притежателя си могъща сила, извиквайки духа на дракона, когато той е необходим.