Гробовни тайни [bg]

Бягството на Монк заемаше централно място в обедните новини. Всяко дръзко бягство на жесток убиец би представлявало интерес за медиите, без значение кой е затворникът.

Но ако това беше Джером Монк, тяхното внимание беше гарантирано.

Слушах за бягството по радиото, докато отивах с колата към лабораторията. След като изслушах водещите новини, изключих радиото. Каквото и да кажеха, вече го знаех, а и въпреки предупреждението на Тери бягството на Монк не ме засягаше. Съжалявах, че беше на свобода, защото сигурно щеше да нарани още хора, но Джером Монк не беше мой проблем. Десет години бяха достатъчно дълъг период и той надали изобщо се интересуваше от мен. Нито пък аз от него.

Този път щях да играя пас.

Въпреки това, колкото и да се преструвах, че не ме интересува, не можех просто да забравя посещението на Тери. Отдавна вече не обвинявах никого за случилото се, но срещата ми с него предизвика болезнени спомени, изкара на повърхността емоции, които мислех, че са се уталожили. Очаквах да прекарам неделята спокойно, това беше един от малкото дни, в които нямаше да работя. Бях се уговорил с двама колеги и съпругите им да обядваме в градчето Хенли на Темза, бяхме го планирали преди седмици. Но появата на Тери промени всичко. Знаех, че няма да съм добра компания, затова се обадих на колегите си и се извиних, че не мога да отида. Трябваше да остана сам, за да премисля случилото се, да успея отново да изтласкам спомените си. Трябваше да работя.

Миналото профуча покрай мен като леден вятър, докато паркирах колата си пред катедрата по съдебна медицина. Когато се върнах от Норфолк в Лондон, отначало ми беше неловко да започна отново работа в катедрата. Страхувах се, че старите спомени ще ме погълнат. Но се оказа, че страховете ми са били напразни. Работех тук вече три години бях тук, бях член на катедрата, но имах възможност да се занимавам и с консултантска дейност към полицията. От университета ми предлагаха постоянно място, но засега не ми се искаше да се обвързвам. Настоящото положение ме устройваше. Донякъде го възприемах като временно, но това не ме тревожеше толкова. Житейският ми опит ме бе научил да внимавам да не пускам дълбоки корени.

Катедрата по съдебна медицина беше затворена в неделя, но въпреки това аз често идвах да работя и в почивния ден. Имах ключове, пък и бях свикнал да бъда тук сам. Въпреки това огледах внимателно празния паркинг, докато отивах към входа. Винаги беше странно да се озовеш сам на място, което обикновено е пълно с хора. И макар да не се боях, че Монк ще ме нападне, имаше и други хора, чиято омраза можеше да бъде много по-опасна.

На корема си имах огромен белег, който ме предупреждаваше да не бъда прекалено самонадеян.

Катедрата по съдебна медицина се намираше в мазето на една викторианска тухлена сграда, която навремето е била болница. До него можеше да се стигне или с един раздрънкан стар асансьор, който вечно миришеше на дезинфектант, или като се слезеше два етажа по стълбите. Аз предпочитах стълбите. Сградата беше архитектурен паметник и стълбището все още беше облицовано с оригиналните викториански плочки, а стъпалата бяха каменни. Стъпките ми отекваха, докато слизах надолу, ехото само подсилваше чувството за самота.