Парижката книжарница

Небесните перли се отразяваха във водите на Йона. По повърхността на реката танцуваха звезди, всяка сама за себе си, докосваха се само когато вълните се разбиваха една в друга и две светли перли за миг се сливаха.

Тази нощ Жан не можа да намери тяхната звезда. Усети, че Ида го наблюдава, и се обърна към нея. Това не беше поглед между мъж и жена, а между двама души, тръгнали да пътуват по реката, защото търсят нещо. Нещо определено.

Пердю виждаше съвсем ясно болката на Ида. Тя трепкаше в очите ѝ. Червенокосата жена се мъчеше да се сприятели с новото си бъдеще, макар да го приемаше като живот втора ръка. Мъжът ѝ ли я е напуснал, или тя си е тръгнала сама, преди той да я отблъсне? Човекът, който е бил център на живота ѝ, заради когото се е отказала от себе си, не преставаше да ѝ причинява болка. Усмихваше се, но усмивката ѝ бе забулена от тъга.

Ние всички съхраняваме времето. Съхраняваме старите издания на хората, които са ни напуснали. Ние също сме такива стари издания, под кожата, под пластовете бръчки, житейски опит и смях. Под тези пластове сме някогашните. Някогашното дете, някогашният любим, някогашната дъщеря.

Ида пътуваше по реката не за да търси утеха — тя търсеше себе си. Своето място в новото, неизвестно, засега второкласно бъдеще. Тя сама.

„А ти? — питаха очите ѝ. — Ти, непознати?“

Пердю знаеше само, че иска да отиде при Манон и да я помоли за прошка, задето е бил толкова глупав и суетен.

— Всъщност аз изобщо не исках да съм свободна — заговори изведнъж Ида. — Не исках да си създам нов живот. Старият ми харесваше. Вероятно не съм обичала мъжа си, както обичат жените в книгите, но не живеехме зле. За мен беше достатъчно добре. Достатъчно, за да остана при него. Да не го мамя. Да не съжалявам. Да, така е, аз не съжалявам за малката любов в живота си.

Анке и Корина гледаха приятелката си с много нежност.

— Това ли е отговорът на моя вчерашен въпрос? — попита Корина. — Защо не си го напуснала още преди години, щом не е бил голямата ти любов.

Малка любов. Голяма любов. Жестоко е, че любовта съществува в различни формати. Или не?

Жан гледаше Ида, която не съжаляваше за предишния си живот, наистина не съжаляваше, и увереността му се разколеба.

— А той… как виждаше съвместния ви живот? — осмели се да попита.

— След 25 години реши, че малката любов не му е достатъчна. И намери своята голяма любов. Тя е 17 години по-млада от мен и е много гъвкава. Може с четката в устата да си лакира ноктите на краката.

Корина и Анке избухнаха в смях. Ида също се засмя.

Решиха да поиграят карти. Към полунощ пуснаха суинг — веселия хит „При мен си красива“, мечтателния „Кейп код“ и меланхоличното изпълнение на Луис Армстронг „Имаме цялото време на света“.

Макс Жордан танцуваше с Ида — или поне местеше краката си милиметър по милиметър. Жан се държеше здраво за стола. Песните му бяха познати от времето, когато Манон беше още жива. Колко грозно е да се казва „когато беше още жива“.

Ида видя, че Пердю се мъчи да запази самообладание, и остави Жордан.