Нощният ловец [bg]

И бях прав. Нищо не липсваше.

Нещо обаче беше добавено.

Трябваха ми няколко минути, за да го открия. Някакъв вменен ми от работата рефлекс, предполагам, ме накара първо да проверя очевидното. Когато у вас влезе натрапник, естественият ход на мислите подсказва, че нещо ще липсва: ценности, сувенири и последните няколко сладки с шоколад. Това погледнах и аз.

Всичките ми вещи обаче бяха недокоснати. Компютърът, звукозаписната уредба, телевизорът, CD-плеърът. Всичко беше така, както го бях оставил. Дори малката ми безценна колекция от предметни стъкла си стоеше в шкафа, всяка капчица бе на мястото си. Всичко беше точно така, както го бях оставил.

След това проверих по-интимните места — спалнята, банята, медицинския кабинет. И там всичко беше наред, всичко очевидно недокоснато, но във въздуха пак се носеше усещането, че всеки предмет е бил оглеждан, докосван и оставен на мястото си с такова съвършено внимание, че дори прашинките не бяха разместени.

Върнах се във всекидневната, потънах в креслото си и се озърнах. Изведнъж ме обзе несигурност. Бях абсолютно убеден, че някой е влизал — но защо? Кой можеше дотолкова да се интересува от незначителна персона като моята, че да идва и да оставя скромния ми дом във вида, в който е бил? Понеже нищо не липсваше, нищо не беше разместено. Може би само купчината вестници в кутията за рециклиране беше наклонена леко наляво, но дали това не беше плод на въображението ми? Всъщност нищо не беше по-различно, нищо не бе променено, нищо не липсваше. Нищо.

А и защо изобщо някой трябваше да прониква с взлом в апартамента ми? В него нямаше кой знае какво. Специално се бях погрижил за това. Част от изграждането на психологическата ми характеристика в съответствие с виждането на Хари. Слей се с останалите. Постъпвай нормално, дори банално. Не прави нищо, не притежавай нищо, което може да предизвика коментар. И аз постъпвах така. Като оставим стереото и компютъра, не притежавах никакви ценности. В непосредственото ми обкръжение имаше много по-привлекателни мишени.

И все пак защо му е притрябвало на някого да влиза и да не взема нищо, да не поврежда нищо, да не оставя никакви следи? Облегнах се назад и притворих очи. Почти виждах как е станало. Обтегнати нерви, несъмнено. Симптом на безсънието и твърде многото грижи заради застрашената кариера на Дебора. Само още един знак, че милият Декстър затъва в дълбоки води на път към последния безболезнен преход от социопат към психопат. В Маями не е задължително да си луд, за да вярваш, че си заобиколен от анонимни врагове. Да действаш по този начин обаче е социално неприемливо. Накрая ще те приберат.

Въпреки това усещането беше завладяващо. Опитах се да се отърся от него: просто приумица, опънати нерви, мимолетна обърканост. Станах, протегнах се, поех дълбоко дъх и се опитах да мисля позитивно. Нищо не се получи. Тръснах глава и отидох в кухнята да пия вода. И тогава я видях.