Градината на Рама [bg]

Очевидно ТВ е бил в пламъци. Дали и Ричард се е оказал в плен на огнения ад вътре в този куб? Внимателно пресях пепелта, но не открих кости. Продължавах да се питам обаче какво ли е изгоряло и от какво беше всичката тази пепел. Но най-вече се питах какво ли правеше ТВ в куба?

Бях убедена, че Ричард се намира някъде из леговището на птицеподобните, така че прекарах още осем дълги часа като лазех нагоре-надолу по терасите и изследвах галериите. Отбих се по всички места, на които съм била и преди, по време на краткия ми престой тук. Дори открих някои нови помещения с неизвестно предназначение. Но от Ричард нямаше и следа. Всъщност нямаше никакви признаци на живот. С едно наум, че краткият рамиански ден е към своя край, и че скоро четирите деца в нашата собствена пещера ще се събудят, най-накрая аз си тръгнах към рамианския ни дом и се върнах там изморена и потисната.

Когато пристигнах, както покритието, така и скарата на пещерата зееха отворени. Бях почти сигурна, че съм затворила, след като излязох, макар че не си спомнях съвсем точно своите действия при тръгването. Накрая си казах, че може би съм била прекалено възбудена и съм ги забравила отворени. Тъкмо започвах да се спускам надолу, когато чух зад гърба си вика на Майкъл:

— Никол!

Извърнах се. Той се приближаваше по пътеката от изток. Движеше се бързо, което беше необичайно за него, и носеше бебето Патрик.

— Ето те — изрече задъхан, когато го приближих. — Вече взех да се безпокоя.

Изведнъж рязко прекъсна изречението, втренчи се за миг в мен и после бързо се огледа.

— Но къде е Кати? — запита напрегнато.

— Какво искаш да кажеш с това „къде е Кати“? — изразът на лицето му ме разтревожи.

— Не е ли с теб?

Поклатих отрицателно глава, а Майкъл неочаквано избухна в плач. Втурнах се напред и взех да успокоявам малкия Патрик, който беше изплашен от хлипането на Майкъл и също се разплака.

— О, Никол, толкова съжалявам. Патрик прекара тежка нощ и аз го взех в моята стая. После Бенджи го заболя корема и ние със Симон трябваше да се грижим за него няколко часа. Заспали сме, докато Кати е останала сама в детската стая. Станахме преди около два часа, а нея я нямаше.

Никога по-рано не съм виждала Майкъл толкова разстроен. Опитах се да го успокоя с думите, че Кати ще се върне, че сигурно си играе някъде тук наблизо (и че когато я открием, така ще й се накарам, че да го помни дълго време), но Майкъл ме прекъсна:

— Не, не, тя не е наблизо. Патрик и аз я търсим повече от час.