Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Реших да не рискувам. Ако той не влезете в някой от по-малките басейни, и двата пълни с минерална вода, цялата тази работа нямаше да успее при никакви обстоятелства. В големия басейн имаше прекалено много вода, вътре щеше да има и други хора, пък и във всеки случай нямаше да разполагам с незабелязан достъп. Независимо от солеността на водата, ако потопях ютията на точното място и ако в съответния момент Озава се хванеше за крана, тялото му щеше да проведе достатъчно електричество, за да накара сърцето му да спре.

Напуснах хотела, отидох в Токийската градска библиотека и за няколко часа проучих куп стари медицински и инженерни томове за въздействието на електричеството върху човешкото тяло. Оказваше се, че имало точен диапазон за предизвикване на камерна фибрилация: между сто и двеста милиампера. При стойности под сто, въпреки че мускулите в близост до точката на удара можели да се свият, самото сърце нямало да пострада фатално. Ударите над двеста го карали да спре, което го предпазвало от аритмия, като имало риск от изгаряне. Тези стойности обаче се отнасяха за проводимостта на водата или за случаи на контакт с кожата. Не се отчиташе възможността електричеството да се насочи направо през гърдите. В крайна сметка заключих, че машата е по-добрата алтернатива. Достатъчно висок ампераж, за да предизвика аритмия, но не чак толкова, че да остави следи по кожата или напълно да предотврати аритмията. Освен това машата беше значително по-малка и незабележима от ютията.

След като приключих в библиотеката, минах през няколко железарии и избрах няколко различни ключалки. После се отбих в един магазин за преоценени стоки и купих бейзболна шапка, слънчеви очила, платнена хирургическа маска и дебело вълнено яке, с което щях да изглеждам доста по-едър. По дяволите, да, всеки, който обръща внимание на такива неща, щеше да разбере, че съм дегизиран, ала това беше много преди 11 септември и епохата на всеобщо наблюдение. Даже някой да се возеше в токийското метро, облечен като кинозвезда, която се крие от папараци и се опитва да свали някое и друго кило с неподходящо за сезона яке, никой нямаше да му обърне внимание.

В единайсет вечерта, около час преди затварянето на метрото, взех линията „Гинза“ за Асакуса от станция „Шибуя“. Качих се отпред и застанах отляво с лице към отсрещния перон. Когато влязохме в станция „Гайенмае“ и намалихме скоростта, огледах перона за „Шибуя“, на който чакаха неколцина окъснели чиновници, но никой не ми се стори подозрителен. Запомних лицата им. Ако някой от тях още се мотаеше там, когато се върнех, щях да разбера, че имам проблем.

Слязох на следващата спирка, „Аояма-ичоме“, и зачаках мотрисата в обратната посока. Не се наложи да стоя дълго — мотрисите по линията „Гинза“ са на три минути даже извън пиковите часове. Качих се, този път почти в дъното. Когато наближихме станция „Гайенмае“, вдигнах хирургическата маска върху носа и устата си. Японското общество е удивително съвестно и често се случва грипозни хора да носят маски, за да ограничат разпространението на заразата. За щастие маските имат и друга функция. Бях сигурен, че с шапката, тъмните очила, маската и якето няма да ме познае дори самият Миямото. Още по-малко на снимка, ако някой успее да ме фотографира.