Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Зачудих се дали анализът ми е хладнокръвен. Предполагах, че да. Но с натрупването на достатъчно опит човек свиква с всичко, включително с убийствата. Ако не го притежаваш, ако не си оцелявал при такива обстоятелства и не си живял в такава обстановка, клиничният подход към убийството сигурно изглежда ужасяващ. Ала след всичко, което бях видял и извършил в джунглите, това просто ми се струваше разумно. Даже нормално. Трябваше да реша конкретна задача и исках да го направя по най-сигурния, най-ефикасен начин. Нищо друго нямаше значение.

Оставих настрани размишленията си за Мори — по-непосредственият проблем беше Озава и това означаваше, че трябва да се упражнявам с шперцовете и ключалките, които бях купил. Понеже нямах менгеме, за да ги стегна, използвах едно чекмедже, което подпирах с коляно. Това значително затрудняваше работата ми, обаче щеше да ми е от полза. Както беше казал старият нандемоя, оттук нататък се нуждаех само от упражнения.

В три през нощта, максимално късно, но преди да наближи утрото, отидох в Кита-Сенджу. В сака си носех само машата, милиамперметъра и удължителя, а в джобовете си — само пачка банкноти и новия си комплект шперцове. Оставих Танатос до метростанцията и продължих пеш. Бяха затворили метрото още преди часове, малко по-късно последните таксита бяха закарали окъснелите служители вкъщи. В хладната влажна нощ не помръдваше абсолютно нищо. Не забелязах жива душа, освен една самотна котка, която безмълвно ме преценяваше измежду два контейнера за боклук.

Не тръгнах направо към „Дайкоку-ю“ — първо обиколих квартала, като се вслушвах внимателно, ала не чух нищо. Фасадата беше ярко осветена като предишната вечер, когато банята работеше. Не го бях предвидил. Обаче нямаше голяма вероятност някой да наблюдава от малкото къщи с изглед към входа. Вмъкнах се под завесите норен, напъхах шперцовете в дъното на едно от шкафчетата за обувки и зачаках в преддверието. Ако се случеше най-лошото и се появеше полиция, поне инструментите нямаше да са у мен. Ако ме заловяха да дебна пред някоя банка, това несъмнено щеше да е друг въпрос, но смятах, че мисълта за влизане с взлом в една сенто ще е толкова нелепа, че даже наистина да пристигнат, ченгетата сигурно ще ме пуснат, за да избегнат цялата бюрократична бумащина.

Ако това се случеше, естествено, пак щях да се изправя пред проблема как да се добера до Озава. Затова се надявах планът ми да сработи.

След десет минути реших, че мога да продължа. Почуках на вратата и зачаках. Нищо. Отново почуках, този път по-силно. Вътре едва ли имаше някой, ала беше по-добре да изломотя някоя глупост, например че през деня съм си забравил портфейла, отколкото да ме пипнат на местопрестъплението. Пак нищо. Добре. Взех шперцовете и се залових за работа. Не бях разчитал на толкова ярко осветление — даже смущаващо ярко, въпреки че преддверието и завесата ми осигуряваха известно прикритие, — така че не се налагаше да действам опипом, умение, което щях да придобия много по-късно. Отне ми само минута да отворя, макар че, признавам, ключалката беше елементарна. Не се събух — въпреки че така нарушавах строгите японски обичаи, ако нещо се объркаше, нямаше да се наложи да търча бос обратно до Танатос. Осветлението беше изключено, но през прозорците и оберлихта проникваше достатъчно светлина. Изтрих с ръкав бравата и другите повърхности, които бях пипал, после взех пешкир от един кош и грижливо почистих подметките си, не толкова от уважение към традициите, колкото, за да не изцапам безукорно чистия под, което със сигурност щяха да забележат.