Чернооката блондинка [bg]

— Как се казваш, скъпа? — напевно и тихо попита той. — Сигурно си имаш хубаво истинско име.

Положи дланта си под дясната ѝ гръд и я повдигна, сякаш за да прецени тежината ѝ. Тя се дръпна назад, далеч от дӝсега му, но той я последва с протегната ръка. Не ми оставяше голям избор. Стиснах го за китката с едната ръка и за лакътя с другата и извих двете стави в различни посоки. Заболя го, той изквича и откъсна ръката си от хватката ми. И разбира се, в другата му ръка, лявата, се появи нож. Мъничък нож с късо острие, но не бях чак такъв глупак, че да не предположа на какво е способен с него.

— Ей, спокойно де — подканих го с писклив глас, като се стараех да звуча като човек, интересуващ се единствено от това да наеме къщата и да не се забърква в неприятности. — Все пак оставете дамата на мира.

Усещах страха на Лин Питърсън, надушвах го във въздуха като лисича диря. По една случайност моят трийсет и осем милиметров беше в готовност в кобура на колана ми. Надявах се мексиканците да не го забележат, докато не измисля как да го измъкна, без преди това да ме надупчат или накълцат. Виждали сте ги по филмите тези сръчни майстори, оръжията им изникват като добре смазана светкавица, въртят се на показал­ците им. За жалост, в живота не се получава така.

Лопес отново се приближаваше — само че този път към мен, не към Лин, стиснал в готовност малкия си нож. Обаче приятелчето му подхвърли нещо на испански, което не улових, размаха автоматичния си пистолет към него и той се дръпна.

— Дай ми портфейла си — нареди ми Гомес. Английският му беше добър, нищо че говореше с испански акцент. Протегнах и двете си ръце.

— Виж, казах ти, че допускаш…

Само толкова успях да кажа. Почти не видях пистолета, преди дулото му да нанесе глух удар в дясната ми скула и да разтърси до корен зъбите ми от онази страна. До мен Лин Питърсън извика тихо и закри устата си с ръка. За малко да се строполя, обаче се овладях и успях да остана прав. Кожата на бузата ми беше наранена, усетих да се стича струйка топла кръв и да се образуват капки по челюстта ми. Вдигнах ръка към бузата си и тя поаленя.

Понечих да кажа нещо, но Гомес ме прекъсна.

— Млъквай, hijo de la chingada7! — нареди ми той, оголвайки предните си зъби, но притиснати към долните. Изглеждаха много бели на фона на тъмната му кожа. Явно имаше индианска кръв. Ето такива мисли ти минават, когато току-що са те фраснали с пистолет. Сега или никога, така реших. Престорих се, че бъркам в джоба си за портфейла, обаче вместо това се пресегнах към колана си, отворих капака на кобура си и пръстите ми се озоваха върху пружината. Това е последното, което помних много дълго време.