Тебеширения човек [bg]

− Защо го доведохте, щом не е добре? — попита баща ми.

− Не искахме да го оставяме сам вкъщи, защото прави бели — отвърна Хопо. — А ако го пуснем на двора, прескача оградата и бяга. Затова решихме просто да го вържем тук, отвън.

− Е, изглежда добра идея — кимна татко, сетне потупа кучето по главата. — Какво правиш, приятелю? Остаряваш, а?

− Е — намеси се мама, — най-добре да влизаме.

Хопо приклекна и прегърна Мърфи.

− Добро момче — му прошепна. — Да стоиш мирен.

В отговор кучето го лизна по лицето с големия си мокър език.

Всички минахме един по един през портата и се насочихме към църквата. Пред нея стояха още хора, като някои скришом пушеха. Видях Дебелия Гав и родителите му. Ники беше край входа заедно с отец Мартин. В ръката й имаше дебел сноп листове. Предположих, че са напечатани псалми.

Усетих напрежение. От партито насам нашите за първи път се срещаха със свещеника, а междувременно се бе случила и историята с колета. Щом ни зърна, той се усмихна.

− Господин и госпожа Адамс, Еди, благодаря ви, че дойдохте в този ужасно тъжен ден.

После протегна ръка, но татко не я пое. Усмивката остана върху лицето на отчето, но в погледа му се мярна проблясък на нещо не дотам приятно.

− Моля, вземете си от псалмите и заповядайте в храма.

Взехме си от листовете, при което Ники мълчаливо и едва забележимо ми кимна, и влязохме.

Вътре беше студено — достатъчно, за да ме накара леко да потръпна. Също и тъмно. Изминаха няколко секунди, докато очите ми привикнат. Част от скамейките вече бяха заети. Разпознах някои деца от училище, както и преподаватели, сред които господин Халоран. Нямаше как да го сбъркам с неговата дълга бяла коса. Днес бе облечен в червена риза, а шапката почиваше в скута му. Щом ме видя да влизам заедно с нашите, ми отправи лека усмивка. Всички усмивки в този ден бяха леки и странни, сякаш хората не знаеха какво да правят с лицата си.

Седяхме и чакахме, а после отецът се появи, съпроводен от Ники, и музиката засвири. Мелодията ми беше позната, но не можех да се сетя точно коя е. Не църковна или нещо подобно, а съвременна, бавна песен. При все това не бях сигурен, че е подходяща за Шон, който слушаше „Айрън Мейдън“.

Всички склонихме глави, докато внасяха ковчега. Железния Мики и родителите му вървяха подир него. Не бях виждал Мики след инцидента. Той спря да посещава училище, а после разбрах, че са го пратили при баба му.

Сега не поглеждаше ковчега, а вървеше сковано, вперил взор право напред, сякаш усилието да крачи, да диша и да не се разплаче му костваше цялата концентрация. На средата на прохода той изведнъж спря и мъжът зад него едва не се блъсна в гърба му. Настана кратко объркване, а после Мики се врътна и избяга от църквата.

Всички се спогледаха с изключение на майка му и баща му, които изобщо не дадоха вид, че са забелязали липсата му. Продължиха да влачат нозе подобно на зомбита, обвити като в пашкул от собствената си скръб. Никой не последва Мики. Аз вдигнах очи към майка си, но тя само леко поклати глава и стисна ръката ми. Знаех, че това означаваше да го оставя на мира.