Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността». Краткое содержание книги:
Но какво бяха оставили?
Не беше джудже, макар в някои отношения фигурата му да приличаше. Ако се изправеше, щеше да бъде около една стъпка по-ниско от елф, но поне два пъти по-широко. Очевидно звярът притежаваше брутална сила, защото тя никога не беше виждала такава мускулатура. Тиранде беше изненадана, че дори при тези защитни магии, създанието още не е успяло да изкриви решетките и да избяга.
Един от по-високопоставените наблюдатели внезапно смушка изгърбената фигура със златния си жезъл… което поднови яростта в клетката. Нощният елф едва успя да дръпне пръчката извън обсега на огромните дебели лапи. Широкото кръгло лице на съществото се изкриви, докато ръмжеше яростно. Вероятно щеше да успее да хване жезъла, ако не бяха веригите около китките, глезените и врата му. Тежките брънки бяха причината не само да стои изгърбено, но и да не може по никакъв начин да се справи с решетките, макар да имаше нужната сила.
От ужас и отвращение, чувствата на Тиранде се промениха в жалост. И храма, и Ценариус я учеха да уважава живота, дори този, който в началото би изглеждал само чудовищен. Зеленокожото същество носеше примитивно облекло, което значеше, че притежава някаква форма на интелигентност. Тогава не беше редно да го излагат на показ като някое животно.
Две празни кафяви паници показваха, че на затворника поне е било дадено някакво ядене, но съдейки по масивната му фигура, младата жрица подозираше, че надали е било достатъчно.
Тя се обърна към стража:
— Нуждае се от още храна и вода.
— Не са ми дадени такива заповеди, сестро — отвърна учтиво пазачът, а очите му не се откъсваха от тълпата.
— Не трябва да чакаш заповеди за такова нещо.
За думите си Тиранде бе възнаградена с леко свиване на рамене.
— Старейшините още не са решили какво да правят с него. Може би не смятат, че ще му трябват повече храна и вода.
Предположението му я отврати. Понякога правосъдието на нощните елфи можеше да бъде много драконовско.
— Ако, аз му донеса нещо да се подкрепи, ще се опиташ ли да ме спреш?
Сега стражът изглежда се почувства неудобно.
— Наистина не бива, сестро. Има опасност звярът да ти откъсне ръката и да изяде нея, вместо храната. По-мъдро е да го оставиш на мира.
— Ще рискувам.
— Сестро…
Но преди да довърши, Тиранде вече се беше обърнала. Насочи се право към най-близкия продавач на храна, за да купи кана с вода и паница супа. Съществото в клетката определено изглеждаше месоядно, затова реши да му вземе и парче пресен бут. Собственикът отказа да й вземе пари — още едно предимство на призванието й. Затова тя му даде благословия, знаейки, че той се надява на това, а после му благодари и се върна на площада.
Докато Тиранде стигне до центъра, голяма част от тълпата се беше стопила, вероятно под влияние на скуката. Така поне по-лесно се добра до затворника. Той се взря в послушницата и в началото явно я взе за още един от забавляващите се зяпачи. Чак когато видя какво носи в ръцете си, по лицето му се забелязаха наченки на интерес.
Седна удобно доколкото можа, имайки предвид веригите му, а дълбоко разположените му очи я наблюдаваха под дебелите гъсти вежди. Тиранде предположи, че съществото е превалило зенита на живота си, защото косата му беше посивяла, а животинските му черти носеха много белези на сурово съществуване.
Точно отвъд досега му, младата нощна елфа се поколеба. С ъгълчето на окото си забеляза, че стражът предпазливо наблюдава действията й. Разбра, че той ще използва копието си, за да изкорми съществото, ако се опита да я нарани. Тиранде се надяваше, че няма да се стигне дотам. Щеше да е жалка ирония, ако с желанието си да намали страданията му, допринесеше за смъртта на съществото.
С грация и предпазливост, тя коленичи пред решетките.
— Разбираш ли ме?
Той изсумтя, но накрая кимна.
— Донесох ти нещо — Тя протегна първо супата.
Изморените очи, толкова различни от нейните собствени, се заковаха върху храната. Тя виждаше пресметливостта в тях. За миг погледът му пробяга почти незабележимо към най-близкия страж. Дясната ръка се сви в юмрук, после отново се отпусна.
Бавно, много бавно той протегна длан напред. Когато тя се приближи към нейната собствена, Тиранде осъзна колко огромна и здрава беше наистина — достатъчно, за да обхване и двете й ръце без никакви трудности. Тя си представи каква сила се съдържаше в тази длан и едва не се отдръпна.