Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността». Краткое содержание книги:
— Все още не си се възстановил — повтори Ценариус, а в гласа му звучеше загриженост. — Трябваше да те оставя да почиваш.
Все още опитвайки се да върне спомените си, магьосникът отговори:
— Ще се… ще се оправя, докато приятелят ми се събуди. Ще… ще си тръгнем веднага щом можем и няма да те притесняваме повече.
Божеството се намръщи:
— Не ме разбра правилно, малки ми приятелю. Вие сте едновременно загадка и мои гости… И докато продължавате да бъдете първото, ще останете и второто.
Ценариус му обърна гръб и се насочи към цветята-пазачи.
— Мисля, че ви трябва нещо, с което да се подкрепите. Скоро ще ви бъде доставено. А дотогава почивайте.
Кентавърът не изчака да чуе възражения, но и Крас не си направи труда да протестира. Когато същество като властелина на гората настояваше за присъствието им, драконът разбираше, че е невъзможно да се спори по въпроса. Двамата с Ронин бяха негови гости, докато Ценариус желаеше… което за един полубог би могло да значи до края на живота им.
Но не това притесняваше Крас толкова. Повече го тревожеше фактът, че този живот може да бъде доста кратък.
Зин-Азшари и Кладенецът били унищожени при някаква чудовищна катастрофа… и колкото повече драконът си блъскаше главата върху това, толкова повече чувстваше, че времето за нея наближава.
— Предупреждавам те, скъпи ми съветнико. Обожавам изненадите и очаквам тази да бъде много, много специална.
Ксавиус само се усмихна, докато водеше кралицата си за ръка към залата, където работеха Аристократите. Бе отишъл при нея с толкова учтивост, колкото успя да събере, молейки я да се присъедини към него и да види какво са постигнали магьосниците му. Съветникът знаеше, че Азшара очаква чудо, и не смяташе, че ще я разочарова… дори чудото да не беше това, което владетелката е очаквала.
Стражите коленичиха при влизането им. Въпреки че израженията им стояха непроменени както винаги, и те, като Ксавиус, бяха докоснати. Сега всички в залата разбираха. Всички, освен Азшара.
И тя щеше да осъзнае. Само след миг.
Кралицата се загледа към бурята, затворена в символите по пода. Когато заговори, в тона й се четеше разочарование:
— Не изглежда по-различно.
— Трябва да го видите отблизо, о, Светлина на Хиляди Луни. Тогава ще разберете какво сме постигнали…
Азшара се намръщи. Бе дошла тук без слугите си по негово желание и сега съжаляваше. Но независимо от всичко тя бе кралицата и трябваше, независимо от това, че е сама, да покаже, че контролира ситуацията.
С грациозни стъпки Азшара отиде до ръба на символите. Първо разгледа това, което Аристократите правеха в момента, а после насочи поглед към адските пламъци в центъра.
— Все още ми изглежда непроменено, скъпи ми Ксавиус. Очаквах повече от…
Изведнъж кралицата си пое рязко дъх и макар съветникът да не можеше да разчете ясно лицето й, виждаше достатъчно, за да знае, че сега Азшара разбира.
Тогава гласът, който бе чул преди, гласът на неговия бог, проговори пред всички…
„Аз идвам…“
Осем
Ритуалът на Високата луна приключи и сега Тиранде разполагаше с повече време, което да посвети на себе си. Елун очакваше отдаденост от своите жрици, но не искаше от тях да живеят всеки миг заради нея. Майката Луна бе нежна и изпълнена с любов богиня и точно това бе привлякло младата нощна елфа към храма й. В присъединяването си към жриците Тиранде намери някакъв вътрешен мир, който да успокои конфликтите, бушуващи в сърцето й.
Но един от тях не й даваше мира. Времето изменяше отношенията между нея, Малфурион и Илидан. Те вече не бяха просто млади приятели. Невинността на детството бе отстъпила на сложните взаимоотношения между възрастни.
Чувствата й към двамата се бяха променили, а тя знаеше, че и те вече я възприемат различно. Съревнованието между братята винаги досега бе било приятелско, но напоследък започваше да се ожесточава по начин, който тя не харесваше. Изглеждаха така, все едно се борят един с друг за някаква награда.
Тиранде разбираше — дори ако те не успяваха — че не друго, а тя е наградата.
Макар послушницата да се чувстваше поласкана, не искаше никой от двамата да пострада. Но именно Тиранде щеше да нарани поне един от братята, защото в сърцето си знаеше, че когато дойде времето да избира своя спътник в живота, това ще е или Илидан, или Малфурион.