Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността». Краткое содержание книги:
А това беше проблем, за който не бе говорил откровено със спътника си. Спомените на дракона бяха изпълнени с празнини. Лесно разпозна нощните елфи, ала други неща, много от които съвсем обикновени, бяха изчезнали напълно. Когато се опиташе да мисли за тях, драконовият магьосник откриваше само празно пространство. Умът му беше отслабнал също като тялото.
Но защо? Защо бе пострадал повече от Ронин? Макар магьосникът да имаше впечатляващи умения като за човек, все пак бе само един крехък смъртен. Ако някой трябваше да бъде разбит и слаб след лудешкия им полет през времето и пространството, това по право трябваше да бъде по-низшият от двамата пътешественици.
В мига, когато го помисли, Крас се почувства виновен. Каквато и причина да се криеше зад по-доброто здраве на Ронин, драконът само се посрамваше с желанието си ролите им да са сменени. Навремето човекът почти се беше пожертвал на няколко пъти за своя учител.
Въпреки своята слабост и незатихващата болка, драконът се надигна. Не виждаше следи от създанията, които ги бяха донесли тук. Вероятно се бяха върнали към нормалното си битие на част от гората, грижейки се за нуждите й, докато техният повелител не ги призовеше отново. Ако си спомняше правилно, те бяха най-простите и дребни от горските защитници. Явно нощните елфи не представляваха особено голяма заплаха за господаря им.
Но какво искаше от двамата пътешественици силата, която управляваше това място?
Ронин все още спеше дълбоко и съдейки по собствената си реакция към прашеца, Крас очакваше човекът да не се събуди още доста време. Реши да остави магьосника да спи, тъй като наоколо нямаше очевидни заплахи. След това тръгна да проучи границите на свободата си.
Плътно покритата с цветя земя обрамчваше меката трева като ограда. Някои от тях бяха насочени навън, но чашките на други гледаха навътре. Крас се приближи към най-близките, като ги наблюдаваше предпазливо.
Когато стигна на няколко крачки от цветята, те се обърнаха към него и разтвориха своите венчелистчета.
Драконът моментално се отдръпна… и растенията се върнаха към нормалното си състояние. Простичка мека стена от ефективни пазачи. Двамата с Ронин бяха на сигурно място от всяка опасност, появила се отвън, а същевременно не можеха да навредят на гората.
В сегашното си състояние Крас дори не си и помисли да скача над цветята. Освен това подозираше, че ако го направи, само ще събуди някой друг скрит страж, при това вероятно не толкова нежен и внимателен.
Оставаше само един път за действие. За да запази силите си, той седна и скръсти крака. След това си пое дълбоко въздух, огледа внимателно поляната за последен път… и заговори на въздуха:
— Искам да поговорим.
Вятърът пое думите му и ги отнесе към гората, където те отекнаха отново и отново. Птиците притихнаха. Тревата спря да се движи.
След това вятърът се върна… а с него и отговорът:
„И наистина ще говорим.“
Крас зачака.
Не след дълго дочу трополене на копита. Намръщи се, когато шумът взе да се приближава, а после забеляза сенчестата фигура, която се движеше сред дърветата.
Рогат ездач, възседнал чудовищен жребец?
Но тогава съществото стигна до цветните стражи и слънцето, което не спираше да грее, го освети. Драконът в човешка форма зяпна като дете срещу невъзможната гледка.
— Аз те познавам… — започна Крас. — Чувал съм за теб…
Но името, както толкова други неща, отказа да се появи в съзнанието му. Дори не можеше да си спомни дали някога преди се е срещал с митичното създание. Това говореше много за мащабите на пораженията в паметта му.
— И аз знам малко за теб — отвърна извисяващата се фигура с торс, подобен на нощен елф и еленска долна половина. — Но не и наполовина толкова, колкото ми се иска…
Господарят на гората пристъпи през бариерата от цветя на четирите си силни крака, а растенията му направиха път като верни хрътки на собственика си. Някои от стръковете дори нежно и с обич галеха копитата му.
— Аз съм Ценариус — рече той на слабата фигура, седнала срещу него. — Това е моето царство.
Ценариус…
Значения на това легендарно име прехвърчаха през разкъсания ум на Крас. Някои от тях пуснаха корен, но повечето изчезнаха обратно в нищото. Ценариус. За него говореха елфите и обитателите на гората. Не бог, но… почти. По свой собствен начин той притежаваше не по-малко сила от Великите Аспекти.