Скитник броди по света

Наближаваше пладне.

Беше излязъл ветрец, пълнеше стаята със сладникави аромати. Дявол да ги вземе! Лъхаше размекващо на люляк.

Люляк бял,

люляк нежно бял...

Лято 1258—о, месец VI, Монферие, в дома на Бернарови.

Благословете и ни пощадете! Амин.

Милостиви люде, които ще четете това животоописание, ако то оцелее по волята на всеблагия бог и не изчезне поради злината на дявола, властелин (или зъл дух?) на земния свят, благословете!

Благословете и пощадете грешния Лукан Бугра или Българина, син на Рельо. И простете, че е забравил вече името на онова село, от което беше баща му Рельо и в което село сам той беше се родил. Когато ме взеха в плен латинците, навършвах юношеската си възраст и годината беше 1204. След това съм живял 40 години на окситанска земя, цветуща като райска градина, и 14 години в равната и щедра земя на Ломбардия. Ето защо, поради дългото на човека, аз, грешният, съм забравил името на селото, в което съм се родил. Както съм почти забравил родния си български език, на който са говорили майка ми и моят баща. Думите на тоя език се мяркат в паметта ми едва доловими, както изглеждат на полето хора и животни в гъста, много гъста мъгла. Или както звуци дохождат до ухото от незрима далечина. Не можеш да разбереш дете ли плаче, или крещи птица, вълци ли надават вой, или вият зимни ветрове. Отдавна съм започнал да мисля на лангдокски език, дори в Ломбардия мислех на тоя език. Само в сънищата ми понякога, в по—раншно време, дохождаха видения, които ми говореха на български. Когато се събуждах, не си спомнях вече нито дума, само знаех, че съм приказвал в съновиденията си на езика, който съм чул да звучи в ушите ми за пръв път. Тъй бива, когато човек се откъсне за дълго от родната си земя, от племето си, от близките си. Други сокове почват да текат в жилите му и тия сокове извират от земята, на която се е преселил. Те се смесват със соковете, които са у него от дедите му, затова той не е предишният, какъвто е бил, нито пък заприличва напълно на хората, с които се е смесил. Ето как дяволът обърква човешката съдба, когато човек престане, па макар и за миг да се уповава на бога. Тоя миг може да е нищо, едно зрънце пясък в необятна пясъчна пустиня, но за дявола е достатъчен, за да обърне съдбата на човека по друг път.

Но ако аз, окаяният, не си спомням вече името на родното си село, помня отлично, че се намираше близо до големия и укрепен град Филипополис, прочут както с богатство и многолюдие, така и с безпътство и с крамоли между жителите си, българи и предани на дявола византийци. Моят баща беше ме водил на няколко пъти в тоя град и от видено и чуто, макар и невръстен още, добил бях някои представи за него. Дори веднъж дяволът ме съблазни и аз отидох да видя градското позорище, което се намираше във византийската част на града. За това си прегрешение получих от баща си справедливо наказание — остави ме два дни само на вода, като всеки три часа ми напомняше или ме ръгаше в ребрата, ако бях заспал, да чета светата молитва «Отче наш». Види се, още тогава светлината и тъмнината бяха започнали да водят битка за душата ми, защото, когато четях молитвата «Отче наш», аз искрено се разкайвах за сторения грях, но затворех ли очи върху сламата, която ми служеше за постилка, онова, дето бях видял на позорището, отново изскачаше като живо отпреде ми и аз му се радвах и, разбира се, радвал съм и дявола, без да съзнавам.