Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
Не, не беше така. Даже в мъглата на жарта и изгарящото чувство Нарин знаеше, че не е победена и Джеръл не е неин владетел. Тук и сега те бяха равни. Един мъж и една жена, които споделяха не само телата си, а и себе си. Намираха един у друг не само физическо облекчение, а и смелостта да бъдат уязвими, макар и за малко.
Тези мисли изчезнаха мълниеносно, когато Джеръл се вряза между бедрата й, после се хвърли отгоре й с огромното желание да му бъде отвърнато. Нейният нетърпелив и екзалтиран вик потъна в неговото задъхано дишане. Тя се изви нагоре, като го караше да влезе по-навътре в нея.
Те се движеха в задъхан, непрестанен ритъм, който отнесе всякаква мисъл, всяко съзнание за нещо друго, освен това адско вплитане и вихър. Точно преди тези страшни пламъци да успеят да я погълнат и стопят напълно, те се превърнаха в брилянтния и ясен екстаз на изчистено и скъпоценно излитане. Миг по-късно Джеръл се строполи, треперещ в гърчовете на собственото си освобождение.
Нарин не знаеше колко дълго продължиха да лежат, сплетени един в друг, без да усещат отделността на телата си. Най-после Джеръл се надигна и легна до нея. Тя мълчаливо взе ръката му и я постави под главата си.
Постепенно болезненият огън в нея затихваше и я потапяше в сладка умора, която натежа в крайниците й и я унасяше в сън. С натежали клепачи, тя обърна главата си на възглавницата и срещна неговия напрегнат поглед. Нарин се усмихна съвсем леко и нежно, постави дланта си на бузата му с жест на… какво? Твърде й се спеше, за да може да мисли.
Нямаше значение. Каквото й да искаше да каже, Джеръл разбра. Той обърна глава и топло целуна средата на дланта й, после я притегли плътно към себе си. Спусна ръката си надолу по тялото й и придърпа завивката по бедрата й, загърна раменете й и нежно я подпъхна под нея.
Последното нещо, което Нарин осъзна, преди да потъне в сън, беше меката ласка на пръстите му по лицето й, нежното докосване на устните му до слепоочието й, точно там, където биеше пулсът й.
Джеръл внимателно се измъкна от прегръдката на Нарин, после от леглото. Нека поспи още малко. Беше рано и имаше още много време, преди да дойде Норваг за закуска, за да успее да подреди колата и да я събуди.
За миг той остана до леглото и я гледаше как спи. Какво имаше в тази вестоноска, в тази малка жена, какво го привлече към нея? Защо от всички жени, които беше срещнал в живота си, тя единствена успя да забие стрелата, която той винаги успяваше да отклони от чувствата и душата си?
Беше ли това нейния огнен отговор на неговото леко докосване? Или гордия дух, който я правеше равна в любовта им, способна да дава и да получава, да приема това, което й предлагаше, и да иска от него в замяна? Или нещо друго, нещо, което не се свързваше и не можеше да се обясни с любовната игра?
Джеръл внимателно подпъхна завивките под Нарин. Тази нощ беше по-различна от всичко, което беше преживял. Нежна. Сладостна. И все пак неговото обладаване трудно можеше да се нарече нежно, а в нейния отговор нямаше никаква престорена свенливост.
Те преминаха през нощните часове като летяща комета през небесата, обгърнати в общ пламък, докато пропаднаха в безкрайната мамеща тъмнина. Каквото и да му готвеше бъдещето, тази нощ щеше да остане жива в него до края на живота му.
Тук, в този забравен свят, с тази горда и страстна жена, той случайно откри надежда за спокойствие, което явно бе търсил през всичките си скитания. Но дори тя да беше свободна от отговорностите, които я обвързваха, как можеше да я помоли да напусне единствения свят, който познаваше, за да се присъедини към него, мъжа, който познаваше хиляди светове, но не можеше да нарече нито един от тях свой дом?
Неуморното барабанене на дъжда по покрива беше единственият отговор.
Най-после Джеръл се отдръпна от леглото и започна да се облича. Като си вземаше палтото, ланецът, който той свали снощи от врата си, се измъкна от джоба му и падна на пода.
Джеръл се наведе да го вдигне и застина. Пръстенът просветна унило в сивкавата светлина — пръстенът на Сантар. Беше го забравил.
Бавно, той се изправи, като стискаше ланеца между пръстите си. В него беше отговорът.
Той беше дошъл на Ерандейн, за да намери брат си. Дори не беше се поколебал да открадне един пръстен от жената, която му бе спасила живота. Дори не мигна, когато я лъжеше. И ако трябваше да го направи отново, щеше да постъпи по същия начин, без да се колебае и миг повече от първия път.
А когато откриеше Сантар? Какво щеше да стане после? Ако се освободеше от дълга си, щеше ли да вземе Нарин със себе си? Можеше ли?