Позитронният човек
- Автор: Азимов Айзек, Силверберг Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Позитронният човек». Краткое содержание книги:
Но Джордж погледна към него. И се затича в тръс. След малко пристигна леко задъхан, застана до Ендрю и се вгледа в него уплашено.
Двамата млади мъже отстъпиха назад и зачакаха навъсено, споглеждаха се неуверено. Джордж попита напрегнато:
— Ендрю, нещо лошо ли ти се случи?
— Много добре се чувствам, Джордж.
— Тогава защо си легнал така? Не можеш ли да станеш?
— Не би ме затруднило, ако поискаш това от мен — каза Ендрю.
— Тогава направи го! Недей да лежиш там!
Ендрю стана с благодарност, щом чу заповедта.
Джордж се озадачи:
— И защо дрехите ти са пръснати наоколо? Как така не ги носиш? Какво става тук?
Високият младеж се обади:
— Ей, образ, твой ли е тоя робот?
Джордж се извърна рязко.
— Ничий не е. Вие двамата игрички ли си играете с него?
— Ами, казахме си, че е доста сбъркано робот да носи дрехи, та най-вежливо го помолихме да ги свали. На тебе к’во ти пука, като не е твой?
Джордж се разтревожи:
— Опитаха ли се да ти навредят, Ендрю?
— Имаха намерение да ме разглобят по някакъв начин. Тъкмо се канеха да ме отведат на някое тихо място и да поискат аз сам да се разглобя.
Джордж стрелна младежите. Стараеше се да изглежда безстрашен и дързък, въпреки че бяха двама, но Ендрю забеляза как трепереше брадичката му.
— Вярно ли е? — сурово ги попита Джордж.
Двамата явно усетиха безпокойството му и започнаха да разбират, че не представлява сериозна заплаха за тях. Джордж вече не беше млад. Децата му пораснаха отдавна и синът му Пол се присъедини към семейната юридическа фирма. Червеникавата коса на Джордж посивя и бузите му (вече без внушителните бакенбарди) бяха меките розови — бузи на човек, свикнал с живот без много движение. Едва ли би могъл да окаже голяма съпротива в сбиване, колкото и свирепо да беше държането му. Щом двамата прецениха обстановката, станаха по-малко предпазливи и по-самоуверени.
Високият небрежно се ухили:
— Да, искахме да видим как ще се оправи. Особено накрая, като му остане само една ръка.
— Доста странни забавления си намирате.
— Това влиза ли ти в работата?
— Както се оказва — да.
Високият се разсмя.
— И к’во ще направиш бе, дебелак? Ще ни напляскаш ли?
— Не — отвърна Джордж. — Няма да се наложи. Знаете ли, че този робот е в моето семейство вече над седемдесет години? Той ни познава и ни цени повече, отколкото когото и да било на този свят. Ето какво ще направя — ще му кажа, че вие двамата застрашавате живота ми и че смятате да ме убиете. Ще го помоля да ме защити. Ще трябва да избере между моя живот и вашия и аз много добре знам какъв ще бъде неговият избор… Знаете ли колко силен е един робот? Знаете ли какво ще ви се случи, ако Ендрю ви нападне?
— Ей, почакай малко — подвикна онзи с дебелия нос.
Пак се смути, другият също. Заотстъпваха.
Джордж предупреди остро:
— Ендрю, изложен съм на пряка опасност. Тези млади мъже смятат да ми причинят вреда. Заповядвам ти да тръгнеш към тях!
Ендрю послушно направи една-две крачки към тях, но се чудеше как ли би могъл да защити Джордж с нещо повече. С внезапно вдъхновение вдигна ръце в подобие на заплашителна поза. Ако цялата работа беше той да изглежда страшно, искаше да се престори на възможно най-страшен.
Застана в позата, излъчваща свирепост. Фото очите му светеха в своя най-ярък червен цвят. Голото метално тяло блестеше на слънчевата светлина.
Двамата младежи не се задържаха да видят какво ще стане по-нататък. Хукнаха през полето с най-голяма скорост и чак когато се отдалечиха на стотина метра и се почувстваха в безопасност, обърнаха се с яростни погледи, размахаха свити юмруци и гневно запсуваха.
Ендрю направи още няколко крачки към тях. Онези се извъртяха и припряно поеха към билото на хълма. След броени мигове превалиха склона и изчезнаха.
Но Ендрю още стоеше заплашително приведен напред.
— Добре, Ендрю, отпусни се — нареди Джордж.
Трепереше, лицето му беше бледо и потно. Изглеждаше като човек, чиито нерви са понесли прекалено натоварване. Отдавна бе преминал възрастта, когато можеше спокойно да посрещне сблъсък с един млад мъж, да не говорим за двама.
Ендрю каза:
— Добре стана, че избягаха. Джордж, ти знаеше, че никога не бих могъл да им навредя. Ясно виждах, че не те нападаха.
— Но и това можеше да стане, ако нещата продължаваха така.
— Това е само предположение. Според мен, Джордж…
— Знам. Най-вероятно нямаше да им стигне смелост да вдигнат ръка срещу мен. Както и да е, аз не ти заповядах да ги нападнеш. Само ти казах да тръгнеш към тях. Страхът им свърши останалото. И стойката на шампион, която ти много умно зае.