Този ден Ендрю не се добра до библиотеката. Никога преди не бе ходил там — рядко възникваха причини да помисли да отиде до близкия град, надолу по пътя от имението Мартин, но не очакваше, че ще има проблеми. Изучи картата много внимателно и следователно познаваше пътя, или поне така си въобразяваше.
Но щом се отдалечи малко от имението, всичко наоколо му се стори непознато. Релефът край пътя не наподобяваше абстрактните символи по картата, поне не и за неговия начин на мислене. Спираше непрекъснато, сравняваше пейзажа с нещата, които очакваше да види и като повървя, установи, че се е загубил. Някъде бе завил неправилно и вече не можеше да свърже нищо наоколо с картата.
Какво да прави? Да се върне и да започне отначало? Или да продължи с надеждата, че някак ще излезе на верния път?
Най-доброто решение, помисли си Ендрю, беше да попита. Така вероятно би се върнал към правилната посока с относително най-малко усилия.
Но кого ли можеше да пита? Близо до къщата в нивите видя робот, но тук нямаше никой. Мина кола, но не спря. Надяваше се друга да я последва. Стоеше нерешително, което означаваше в спокойна неподвижност. После зърна двама души, които пресичаха по диагонал полето отляво.
Обърна се към тях.
Те също го видяха и свърнаха към него. Поведението им се промени. До преди миг говореха гръмко, смееха се и подвикваха, гласовете им се носеха надалеч, но сега млъкнаха. По лицата им се появи изражение, което Ендрю свързваше с несигурност у хората.
Бяха млади, но не прекомерно. Двайсетинагодишни, може би? Или на около двайсет и пет? Ендрю никога не се усъвършенства много в определяне възрастта на хората.
Преди да го доближат съвсем, им каза:
— Моля да ме извините, господа. Ще бъдете ли така любезни да ми посочите пътя към градската библиотека?
Те застинаха и го зяпнаха.
Единият, слаб и висок, с тясна черна шапка, кацнала на главата му като тръба, така че го издължаваше глуповато, подметна, но не на Ендрю, а на другия:
— Като гледам, тоя е робот.
— Мисля си, че си прав — съгласи се другият — нисък и затлъстял, с нос като патладжан и подпухнали клепачи. — Лицето му е едно такова роботско, а?
— Ами да. Съвсем роботско си е.
— Само че той носи дрехи.
— Че и много лъскави дрешки е облякъл.
— Глей ти к’во става. Робот носи лъскави дрешки! А утре к’во ли ще вземат да измислят, а?
— Моля за извинение, господа, — повтори Ендрю. — Необходима ми е помощ. Опитвах се да открия къде се намира градската библиотека, но изглежда съм се загубил.
— Ама точно като робот си говори — забеляза високият.
— И лицето му точно като на робот — добави другият.
— Значи трябва да е робот.
— Че к’во друго да си помисли човек, а?
— Ама носи дрехи.
— Дрехи. Да бе. Няма как да не видиш, нали така?
— Роботите не носят дрехи, прав ли съм?
— Аз поне не съм чувал.
— И щом носи дрехи, как мислиш, дали е робот?
— Лицето му е от метал. Всичко му е от метал. И като е робот, защо носи дрехи?
Високият щракна с пръсти.
— Знаеш ли кой е тоя, бе? Свободният робот. Роботът, дето живее в имението на дъртия Чарни, никой не му е собственик, хващам се на бас, че е той. Иначе защо ще носи дрехи?
— Я го питай — подкани онзи с дебелия нос.
— Добре се сети — похвали го другият и пристъпи няколко крачки към Ендрю: — Ти ли си роботът от имението на Чарни?
— Аз съм Ендрю Мартин, сър, — отговори Ендрю.
— Ти май си доста нахален за робот, а? — констатира високият. — Като те питам нещо, отговаряй направо.
— Мястото, където живея, е имението Мартин, сега притежание на семейство Чарни. Преди беше дом на Джералд Мартин. Следователно аз съм Ендрю Мартин.
