Позитронният човек
- Автор: Азимов Айзек, Силверберг Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Позитронният човек». Краткое содержание книги:
— Робот си, нали?
— Разбира се, сър.
— Тогава защо носиш дрехи? Нали роботите не носят дрехи, а?
— Нося дрехи, когато реша — невъзмутимо каза Ендрю.
— Гадна работа. Гнусна гледка си, както си се издокарал. Страшно гнусна! Робот да носи дрехи! Кой е чувал такова нещо? — Погледна спътника си. — Ти виждал ли си друг път такава гадория? — Обърна се към Ендрю. — Сваляй дрехите.
Ендрю не реагира веднага. Гласът говореше толкова дълго, без да чува заповед в него, че в този миг схемите на Втория закон се претовариха отведнъж. Високият каза:
— Ама ти какво чакаш, бе? Нали ти казах да сваляш тия дрехи? Заповядвам ти да ги свалиш!
Макар и бавно, Ендрю се подчини. Откопча верижката и внимателно я остави на земята. После свали копринената риза и я сгъна грижливо, за да не изглежда намачкана, когато я облече отново. Сложи я на земята до верижката.
— Я по-бързо — обади се високият. — Не губи време да ги сгъваш. Пускай ги долу, чуваш ли? Сваляй всичко. Всичко.
Ендрю разкопча кадифения панталон. Свали и елегантните обувки. Онзи с дебелия нос одобри:
— Е, поне изпълнява заповеди.
— Длъжен е. Всеки робот се подчинява. Няма шест-пет. Нали така ги правят — да се подчиняват. Казваш му да скочи в езерото и той скача. Казваш му да ти донесе чиния с ягоди и той отива веднага да ти намери отнякъде ягоди, ако ще да не растат по това време.
— Като те слушам, не е лошо да си имаш такъв да се върти около тебе.
— Че как. Все съм се чудил като как ще е да си имам мой робот. А ти?
Другият сви рамене.
— Скъпо е, как да стане?
— Ей тоя ни е съвсем под ръка. Щом никой не му е собственик, може да е наш, както на всеки друг. Само трябва да му кажем, че ни принадлежи. Да звучи като заповед, светна ли ти?
Високият примига.
— Ей! Точно така си е!
— Ще го караме да ни изпълнява поръчки. Ще ни върши всякаква работа. Каквото поискаме, ще трябва да го прави. И никой не може да ни се пречка. Не крадем от никого. Тоя не е на никого.
— Да, ама ако някой опита да ни го вземе със същия номер?
— Ще му заповядаме да не отива при никой друг — реши дебелият нос.
Високият се намръщи.
— Може и да не стане. Щом трябва да се подчинява на човешки заповеди, ще се подчини и на всеки друг, а не само на нас, нали?
— Ами…
— Добре де, после ще му търсим цаката… Ей, ти! Ти бе, робота! Я застани на главата си!
— Главата ми не е предназначена… — започна Ендрю.
— Казах ти да застанеш на глава. Това е заповед. Ако не знаеш как се прави тая работа, сега му е времето да се научиш.
Ендрю пак се поколеба. После наведе глава към земята и се подпря на ръце, за да пренесе върху тях тежестта си. Но в схемите му нямаше заложено нищо, което да позволи на Ендрю лесно да се справи с подобно объркано положение и той почти незабавно загуби равновесие. Преобърна се и тежко се стовари по гръб. Миг полежа неподвижно, опитваше се да отстрани последствията от падането, преди бавно да се надигне.
— Не — спря го високият. — Остани си на земята. И да не съм чул звук от тебе. — Обърна се към другия. — Хайде на бас, че можем да го разглобим и пак да го сглобим. Ти разглобявал ли си робот?
— Не. А ти?
— Не. Ама винаги ми се е искало.
— Как мислиш, той ще ни позволи ли?
— Че как може да ни спре?
Наистина, нямаше начин Ендрю да ги спре, ако му заповядаха достатъчно настоятелно да не се съпротивлява. Вторият закон за подчинение към хората щеше винаги да надделее над Третия за самосъхранението. А и при всяко положение за него беше невъзможно да се защитава срещу тях, без риск да ги нарани, а това би означавало да наруши Първия закон. При тази мисъл, както бе изпънат на земята, всичките му двигателни звена се напрегнаха леко и Ендрю затрепери.
Високият пристъпи и го побутна с върха на обувката си.
— Тежък е. И май ще ни трябват инструменти за тая работа.
Дебелият нос се усъмни:
— К’во ще стане, ако после не можем да го сглобим както трябва?
— И к’во ще стане?
— Ами ще прахосаме един хубав робот, дето може да ни свърши куп неща. Знаеш ли к’во, я да му заповядаме сам да се разглоби. Сигурно знае правилния начин. Поне ще бъде голям цирк да го гледаме как се опитва. После ще го сглобим.
— Добре — замислено се съгласи високият. — Само дай да го махнем от пътя. Ако някой вземе да дойде…
Беше твърде късно. Някой наистина взе, че дойде и това се оказа Джордж. От мястото, където лежеше, Ендрю успя да го види как се появи на малко възвишение наблизо. Би искал да го повика на помощ, но последната получена заповед гласеше „да не чуват звук от него“ и тя го обвързваше, докато не бъде отменена от заповядалия или друго човешко същество.