Позитронният човек
- Автор: Азимов Айзек, Силверберг Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Позитронният човек». Краткое содержание книги:
И щом е така, защо да не носи й дрехи? Нали те го правят още по-човекоподобен?
Както и да е, Ендрю искаше да носи дрехи. За него те представляваха символ на положението му като свободен робот.
Разбира се, не всички приемаха, че Ендрю е свободен, каквото и да пишеше в съдебния документ. За много хора понятието „свободен робот“ си оставаше безсмислено, все едно, че чуваха „суха вода“ или „ярък мрак“. Поради самата си същност Ендрю не можеше да чувства неприязън към тях и все пак, когато и да се сблъскаше с нечий отказ да признае положението, което си бе извоювал в съда, усещаше затруднение в мисловния си процес, забавяне, вътрешна съпротива.
Знаеше, че щом носи дрехи на обществени места, рискува да предизвика враждебността на подобни хора. Така че реши да бъде предпазлив.
Но не само потенциално враждебно настроени непознати трудно приемаха идеята му да се облича. Дори човекът, който най-много го обичаше на този свят — Малката Мис — се стресна и, както подозираше Ендрю, доста се разтревожи. Ендрю го забеляза още първия път. Подобно на сина си Джордж, Малката Мис се опита да прикрие учудването и объркването си при вида на облечения Ендрю. И подобно на Джордж не успя.
Е, Малката Мис вече беше старица и като много други стари хора имаше напълно установени възгледи.
Може би просто предпочиташе да го вижда такъв, какъвто беше в детството й. Или пък някъде дълбоко в душата си вярваше, че роботите, всички роботи, даже и Ендрю, трябва да изглеждат като машини, а не да се обличат като хора.
Ендрю подозираше, че ако попита Малката Мис за това, тя ще отрече, дори ще се възмути силно. Но нямаше намерение да постъпва така. Само се стремеше да не облича дрехи или поне да не са прекалено много, когато Малката Мис идваше да го навести.
То и не се случваше твърде често, защото Малката Мис отдавна бе прехвърлила седемдесетте, стана много крехка и чувствителна към студа: дори и мекият климат на северна Калифорния бе прекалено прохладен за нея през по-голямата част от годината. Съпругът й почина преди няколко години и оттогава Малката Мис прекарваше повечето време в пътувания из тропическите райони на света — Хаваите, Австралия, Египет, по-топлите зони на Южна Америка, все такива места. В Калифорния се връщаше рядко, един-два пъти в годината, за да се види с Джордж и семейството му. И разбира се — с Ендрю.
След едно от нейните гостувания, Джордж дойде в къщата да поговори с Ендрю и унило сподели:
— Е, накрая тя ме довърши, Ендрю. Догодина ще се кандидатирам за Законодателното събрание. Няма да ме остави на мира, ако не го направя. Сигурен съм, че и ти знаеш — Първият закон на нашето семейство, и Вторият, и Третият гласят: „Никой не казва «не» на Аманда Чарни“. Ето ме и мен — кандидат. Според нея, призванието било заложено в моята наследственост. Какъвто дядото, такъв и внукът, така казва тя.
— Какъвто дядото… — Ендрю се запъна несигурно.
— Какво има, Ендрю?
— Нещо в тази фраза. Идиомът. Моите граматически схеми… — Той поклати глава. — „Какъвто дядото, такъв и внукът.“ Няма глагол в изречението, но с това знам как да се справям. Все пак…
Джордж се разсмя.
— Ендрю, понякога ставаш твърде буквално настроена купчина тенекия!
— Тенекия ли?
— Няма значение. А другият израз трябваше да означава, че аз — Джордж, внукът, се очаква да правя каквото и Сър — дядото е правил. Значи да се кандидатирам за Законодателното събрание и да направя дълга и забележителна кариера. Обикновено се казва „какъвто бащата, такъв и синът“, но в този случай баща ми не си направи труда да навлезе в политиката и майка ми промени старата поговорка… Схващаш ли, Ендрю, или говоря за тоя, дето клати гората?
— Вече разбирам.
— Добре. Но разбира се, майка ми не се замисля за едно нещо — не приличам много на дядо си по темперамент, нито пък съм толкова умен. Той притежаваше наистина страхотен интелект и не виждам причина автоматично да повторя постиженията му в Законодателното събрание. Страхувам се, че втори като него няма да се намери.
Ендрю кимна.
— Много е тъжно, че вече не е сред нас. Щеше да ми бъде приятно, Джордж, ако Сър беше още…