По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
— Това значи да я изпратим на смърт — каза Червен облак през зъби. — Щом не искате да се заемете с момичето ще бдя аз над него.
— Постъпете, както искате, само не ни занимавайте повече с това момиче. И напредвайте бавно, има срутвания, да не се озовете в някоя пукнатина и си строшите краката… По дяволите! Не чувате ли да шуми вода пред нас?
— Да — отвърна Хари.
— Само този ураган ни липсваше, да ни обърка работите! Внимание, другари! Ето Мъртвото море.
Спускайки се постоянно почти отвесно надолу, тъй като на това място вече нямаше галерия, те стигнаха до обширен басейн, чийто брегове се губеха в дълбокия мрак.
Човек би помислил, че може би преди много векове на това място мината свършвала с това голямо и дълбоко уширение. Макар Северна Америка да няма вулкани подобно на Централна и Южна, от време на време недрата й са подложени на силни трусове, които предизвикват значителни размествания на пластовете. Град Сан Франциско, издигнат върху невулканичен терен, изпита тези земни трусове, когато най-малко очакваше.
— Това ли е прословутото ти Мъртво море? — попита Хари, който напразно се опитваше да различи отвъдния бряг.
— Да — отговори Джон.
— Широко ли е?
— Не повече от двеста метра, когато работех в тази мина.
— А сега?
— Сега не знам, защото светлината на лампата не стига далеч.
— Ти каза, че има галерия отвъд това черно блато.
— Не, само един естествен отвор, който върви сред пластовете от въглища и излиза при една пропаст.
— И където ще видим отново слънцето?
— Да, Хари.
— Тогава намирам, че всичко върви добре.
— Ти лесно се задоволяваш — каза великанът, но от своя страна не изглеждаше много доволен.
— Защо, Джон? — попита траперът.
— Не чуваш ли някакъв грохот?
— Все още не съм оглушал.
— В Мъртво море се изливат буйни потоци и скоро нивото му ще се покачи.
Вместо да отговори, Хари се обърна към Червен Облак.
— Знаете ли да плувате? — попита го.
— По-добре от риба — отвърна Червен Облак.
— А момичето?
— Не се тревожете, за него ще имам грижа аз.
— Тогава от какво се оплакваш, Джон? — попита Хари съветника. — Явно това не е голямото Солено езеро, което трябва да прекосим.
— Хм… ще видим — отвърна великанът. — Проклет ураган! Не можеше ли да се забави с двадесет и четири часа? Човек би казал, че и природата се е съюзила с червенокожите против нас. А сега се съблечете и внимавайте да не намокрите оръжието, нито боеприпасите, нито факлите от борина. Кой се нагърбва да носи лампата?
— Аз — отговори Хари.
— Внимавай, тази е пълната.
— И да потъна, лампата ще остане на повърхността.
— Побързайте и гледайте да не загубите дрехите си.
— Ще ги поставим в пътните си торби — каза Джордж. Вече бяха свалили куртките си, когато един страшен грохот, който на първо време не можаха да разберат от къде иде, ги спря.
— Нещо се срутва — обади се Хари и се отдръпна към брега.
Джон остана мълчаливо да наблюдава водите на Мъртво море, което отразяваше бледата светлина на лампата му. Макар в пещерата да бе по-скоро хладно, едри капки пот бяха избили по челото на съветника.
Грохотът продължаваше да нараства със страшна сила и водите на малкото езеро се надигнаха и плискаха във всички посоки.
— Какво става, Джон? — попитаха Хари и Джордж с развълнуван глас, а през това време Червен Облак бе качил Минехаха на раменете си и я стискаше здраво за китките.
— Дали щастието, което досега ни закриляше, ще ни обърне гръб? — промълви съветникът.
— Хайде, Джон, говори! — викна Хари.
— Страхувам се, приятели, че водата ще ни задържи на бреговете на Мъртво море — отвърна накрая великанът. — Ураганът, който бушува навън ще ни погуби.
— А този грохот какъв е?
— Това са водите, които нахлуват и се събират тук.
— Тогава… значи сме осъдени да се издавим…!
— Ще видим — отвърна Джон и скръсти ръце.
— Да запаля ли една факла да видим по-добре? — попита Хари.
— Само да смееш! Под сводовете на тази пещера сигурно се е събрал гризу и нямам никакво желание да полетя във въздуха.
— Какво ще правим? — попита Червен Облак, който започваше да става неспокоен. — Ще преминем или не това блато?
— Ако бързате, моля заповядайте — отвърна Джон. — Смятате ли, че ще избегнете наводнението дори да се намирате на другия бряг. Проходът, който трябва да ни отведе извън мината, се намира от другата страна.
— Тогава веднага да тръгнем натам — рече Хари.
— А после?
— После ще се изкачим.