Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » По границите на Далечния запад
По границите на Далечния запад - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

По границите на Далечния запад

Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:

За ония, които са повярвали на историите на Салгари, той несъмнено е бил човек на приключението, прекосил морета, убивал тигри в Индия, претърпял корабокрушение в Малая. Всъщност животът на Емилио Салгари преминал изцяло около едно писалище. Още докато бил жив — разказва биографът му Роберто Антонето — се появили стотина мними Салгариевци, които пишели истории в негов стил и ги издавали под свое име. Имало и заемки, които само леко променяли имената на героите и местата, описани от Салгари. Двама от тях заслужават да бъдат споменати: племенникът на Колоди, авторът на Пинокио, и внукът на Гарибалди. За много от тези случаи говорят безкрайните процеси, които истинският Салгари водил с издателитеизмамници.
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
1 ... 36 37 38 39 40 41 42 43 44 ... 84
Перейти на страницу:

— А нали водите се спускат през този проход. Аз, който съм го преминал няколко пъти знам, че колкото вървиш нагоре става все по-стръмен.

— Да опитаме, Джон. Да не стоим тук бездейни и да чакаме водите да ни залеят, а гризу да ни изиграе някой лош номер.

— Всички ли сте добри плувци?

— Аз и брат ми да.

— А вие, златотърсачо!

— И аз — отвърна Червен Облак.

— Обещавате ли ми да пазите оръжието и боеприпасите си? Човек без своята пушка е мъртвец в прерията — каза Джон.

— Обещаваме ти каквото искаш, само да ни заведеш до прохода — отвърна Хари.

— Да вървим, бързо.

Четиримата мъже хвърлиха саковете си, дрехите и обувките, завързаха около врата си пушките, боеприпасите и факлите от борина, запалиха втората миньорска лампа и се спуснаха към мрачното блато, чийто развълнувани води постоянно се покачваха. От всички страни, дори от галерията, по която малко преди това бяха преминали, се стичаха потоци черна вода, наситени с въглищен прах, които тъй шумно се вливаха в Мъртвото море, че понякога Джон и Хари не можеха да чуят думите си. От време на време се прибавяше и трясъкът на гръмотевиците и тогава изглеждаше, че целият свод на тази част от мината се кани да рухне. Съветникът, който държеше лампата тръгна покрай брега, докато най-подир стигна до огромна скала, която не позволяваше да продължат, и слезе бавно в блатото, за да не измокри карабината и барута си. Другите веднага го последваха, уплашени от постоянно нарастващия грохот. Последен идваше Червен Облак с Минехаха върху яките му рамене. Свикнал да прекосява големите реки. които браздят равнините на централна Северна Америка, не изглеждаше ни най-малко затруднен да носи дъщеря си и багажа. Като държеше миньорската лампа нависоко, Джон бързо напредваше, следван от Джордж и по-назад от Хари, който държеше втората лампа, за да осветява пътя на Червен Облак. Водите на блатото, по всичко изглежда много дълбоки, бяха вероятно студени и замърсени от въглищен прах, който потоците продължаваха да влачат надолу. За щастие повърхността леко кипеше, следствие сблъсъка на потоците, които се стичаха от всички страни. Тежко на хората, ако биха се образували и най-малки вълни…Четиримата нещастници щяха да рискуват да останат на тъмно, без да знаят на кой бряг да излязат. Преплуването трая двадесетина минути сред страхотния тътен и грохот. Най-после Джон успя да докосне един сравнително нисък бряг, над който се усещаше полъх от вятър.

— Свърши ли банята? — попита Хари, след като помогна на Червен Облак да се изкачи и да свали Минехаха от гърба си.

— Струва ми се, че излизаме на място, не далеч от прохода, който трябва да ни отведе до ръба на пропастта — каза Джон. — Чувствувам вятъра да гали лицето ми. Мокро ли е оръжието ви?

— Не — отвърнаха в един глас траперите и Червен Облак.

— Добре, да видим сега как да напуснем веднага тази пещера, която скоро ще бъде напълно наводнена.

— Колко добре изглеждаме! — възкликна Хари. който свали лампата. — Човек би казал, че сме се къпали във вана, пълна с мастило.

— Приличаме на негри — добави Джордж. — Ако индианците ни срещнат, ще побегнат без да дадат нито един изстрел.

— Не се шегувайте, приятели, не сте подбрали момента — каза Джон.

— Прав си, но можеш да ни позволиш една малка шега. защото сме доста по-млади от теб — отвърна Хари и добави: — Откри ли прохода?

— Ех, много сте нетърпеливи вие траперите.

— По дяволите! Бързаме да напуснем това грозно място и д зърнем отново слънцето.

— Или луната — каза Джордж. — По този час вече се е стъмнило.

— Кой може да каже! Вече загубих представа за времето — рече Джон. — По-добре ме следвайте, вместо постоянно да бъбрите. Славеи да бяхте, човек би се уморил да ви слуша.

— Готови сме да те следваме и най-вече — да облечем дрехите си. Доста студеничка беше водата на Мъртво море — каза Хари. Джон повдигна лампата, която още гореше и пръсна светлина към скалите, които се издигаха отвесни от брега на блатото.

— Проходът трябва да е там — каза. — Излишно е да слагаме, дрехите си, които здравата са намокрени.

Беше се обърнал да погледне другарите си, насочвайки светлината на лампата към тях, когато отскочи назад и светкавично свали карабината си, завързана заедно с дрехите му около врата.

Движението му бе придружено от отчетливо съскане, последвано от глухия удар на приклада на карабината му във въгленосната скала.

— Джон, какво правиш! — възкликна Хари.

— Ако не бях се обърнал, някой от вас сигурно вече щеше да е мъртъв.

— От какво?

— От една гърмяща змия.

— Как…Шегуваш ли се? Възможно ли е тук да има змии?

1 ... 36 37 38 39 40 41 42 43 44 ... 84
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)