Живот на заем ((Небето няма избраници))

— Вашите „ако“ станаха прекалено много — каза Клерфе. — Най-добре ще бъде да стоварите вината за всичко върху изгубената война.

Мъжът погледна номера на „Джузепе“.

— Французин! Но как тогава ще си получа парите? — Той затършува с лявата си ръка в десния джоб на палтото си и несръчно измъкна оттам молив и парче хартия. — Ще взема номера ви. Запишете ми го! Не виждате ли, че не мога да пиша с лявата си ръка?

— Научете се. Мене ми се е налагало да науча къде по-лоши неща!

Клерфе се качи отново в колата. Мъжът вървеше по петите му.

— Искате да избягате от отговорност?

— Точно така. Но въпреки това ще ви изпратя сервизна кола.

— Какво? Искате да ме оставите под дъжда на пътя?

— Да. Колата ми е двуместна. Дишайте дълбоко, любувайте се на планините, благодарете на бога за спасението си и мислете за това, че къде по-свестни хора от вас е трябвало да умрат.

В Биаска намериха някакъв гараж. Собственикът тъкмо вечеряше. Той остави семейството си на масата и взе със себе си шише домашно вино.

— Навярно човекът ще има нужда от малко алкохол — каза той. — А може би и аз също.

Продължиха да се спускат от планината — завой след завой, серпентина след серпентина.

— Този промеждутък е малко скучен — каза Клерфе. — Така продължава до Локарно. Там вече започва езерото. Уморена ли сте?

Лилиан поклати глава. „Уморена! — помисли тя. — Скучно! Нима не чувствува този пращящ от здраве човек до мене как цялата треперя? Нима не разбира какво става у мене? Не чувствува ли, че вледененият образ на света в душата ми изведнъж се е размразил, започнал е да се движи и да разговаря с мене, не чувствува ли, че ми говорят и дъждът, и мокрите скали, и долината с нейните светлини и сенки, и пътят? Нима той не схваща, че никога вече няма да се усещам така слята с тях, както сега, когато се чувствувам сякаш в люлка, сякаш в прегръдките на незнаен бог, все още страхлива и доверчива като малка птичка, но вече съзнаваща, че всичко това ще трае само миг и че ще изгубя този свят, преди още да съм го овладяла и преди още той. да ме е овладял, ще изгубя и този път, и тези села, и тези черни камиони пред гостилниците, и песните зад осветените прозорци, и сребристосивото небе, и тези наименования: Озоня, Крешано, Кларо, Кастионе и Белинцона, наименования, които, едва прочетени, вече са изчезнали зад гърба ми като сенки, като че никога не ги е имало? Нима той не вижда, че съм като сито, което пропуска през себе си всичко и не може да задържи нищо за дълго? Не забелязва ли, че едва говоря, понеже сърцето ми прелива, станало изведнъж голямо и непознато, и че сред малкото имена, които съхранява в себе си, е и неговото, наречено, както и всяко друго, с едничката дума живот?“