Златните плочи на Харати
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златните плочи на Харати». Краткое содержание книги:
Нима Огледалото на царя на смъртта Яма прилича на огледалото на Козирев?
Нима времето е мислеща субстанция, върховен съдник на мислите, душата и кармата на човека? Нима времето извлича от човека основното — съвестта му, и оценявайки я, решава дали да го погуби или да му даде възможност да живее?
Скоро и на нас — четиримата руски учени, ще се наложи да застанем пред Огледалото на царя на смъртта Яма и да усетим върху себе си неговия съд. Ако вярваме на Говинда, там нашата съвест ще застане пред „трибунала“ на неизвестен енергиен разум.
Името Яма ми се стори зловещо и мрачно. Стана ми страшно. Замислих се дали съвестта ми е неопетнена. Макар и с усилие и често в свой ущърб съм се старал да живея в съгласие с вътрешните си принципи, но… може би, без да забележа, понякога съм вървял срещу тях? Колко пъти съм изпадал в нервни кризи, повишавал съм тон… в крайна сметка не съм ангел!
Ясно си спомнях моменти, когато съм изпускал нервите си пред пациент, за когото бях последната надежда. А след това го издирвах в клиниката и искрено му се извинявах. Оперирах го с особено вдъхновение и с онова душевно въжделение, когато мислите ти скачат лудо по мозъчните клетки, а ръцете ти, подчинявайки се на някакъв подсъзнателен порив, изпреварват с действията си мисълта, предизвиквайки впоследствие почуда: „Откъде ми хрумна това?“ или „Как успях да го сторя?“
В нашия център дори се говори, че ако шефът се скара на болния, значи му е провървяло. Отделни пациенти дори нарочно ме нервират, надявайки се, че операцията ще протече по-добре. Може би са прави, защото изглежда енергията на съвестта не просто стимулира мисленето, но извлича от подсъзнанието онова, което все още е неподвластно и действа мощно, решително и загадъчно.
На това народът му казва лека ръка. То е плод на енергията на съвестта.
Твърде висока е нейната цена. Рано или късно, на този или Оня свят, ние ще застанем пред съда на съвестта и това ще е решаващият миг в нашия вечен живот.
Не се сдържах и като се надвесих през прозореца, отново запалих цигара. Мислех си, че легендарната Долина на смъртта най-вероятно се намира под Огледалото на царя на смъртта. А това огледало насочва към нея смъртоносна енергия — енергията на сгъстеното време, сгъстената мислеща енергия.
Представих си как ще навляза в Долината на смъртта, ще застана пред Огледалото на царя на смъртта — пред съда на Яма, как сгъстената енергия на времето ще следва моята душа, за да …
Загасих цигарата, като пълен простак мушнах фаса в джоба си и отново зачетох книгата на Говинда. Разсеяно прегледах няколко пасажа и си спомних думите на лама Кетсун Зангпо, че в района на Кайлас учените биха загинали, защото не могат да се приближат към планината с чиста душа. Представих си как сгъстеното време освобождава енергията на съвестта. И ако тя е била изразходвана през жизнения път, конкретният човек ще усети само леко неразположение. Но в случай, че е била потискана и навряна в ъгъла, че се е трупала там, то освобождаването й ще се превърне в експлозия — човекът ще почувства как тялото му сякаш се изпепелява, превръщайки го в сбръчкано същество, готово всеки миг да се разпадне. Неизползваната енергия на неговата съвест няма да му прости.
Зачетох отново книгата и открих следното:
„Тук мнозина загиват. Но смъртта не плаши поклонника, защото той умира в присъствието на божества, върху свещена земя, в най-възвишената минута от своя живот, осъществявайки свое съкровено желание.“
Вероятно не всички хора, посетили Долината на смъртта, загиват, изгаряйки мъчително от енергията на съвестта и усещайки страхотни страдания при вида на своето изпепеляващо се тяло. Вероятно мнозина отиват там и застават под Огледалото на царя на смъртта, за да могат на това място, където годините се изнизват като мигове, да усетят близостта до Бога и да умрат красиво, отдали душата си във властта на Всевишния. Там те умират… с радост.
Изпитах гордост заради поклонниците, които завършват земния си път така възвишено и щастливо. Тези незабележими и странни хора усещат преди всичко блаженството на вечния живот. А олигарсите, бизнесмените и останалите твърде земни хора, чийто живот е подчинен на принципа: „Първо бизнесът, после — съвестта“? За тях земните радости са не само безкрайно сладостни, но и вечни.