Сянката на хегемона
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на хегемона». Краткое содержание книги:
Войната с формиките е свършила. Ендър и блестящият екип от деца-воини са победители, врагът е разбит, човешката раса — спасена. Въпреки, че Ендър отказва да се върне на Земята, членовете на екипа му се прибират по домовете си, пръснати из целия свят. Военното училище вече не съществува, космическата заплаха е отминала, но новото бойно поле този път е Земята. Децата от школата са не само воини, а и потенциални оръжия, защото дават власт на страните, които ги притежават. Един след друг членовете на Ендъровата армия „Дракон“ изчезват. Спасява се само Бийн, който търси помощ от братът на Ендър — Питър Уигин. По-големият брат на Ендър има опит в манипулирането на политиците, но с гениалния Бийн на своя страна, стига да иска, Питър може да управлява целия свят. Двамата обединяват усилия, за да издирят коя държава е отвлякла децата, но скоро се сблъскват с някой, когото са смятали за мъртъв…
— Добре, че са те взели. Ако бяха само тия слабаци, щях да се съпротивлявам. С теб обаче виждам, че не мога да се справя, затова се предавам. Браво, войниче.
Обърна се и отиде в тоалетната. Дали видя зачатък на усмивка върху лицето на войника? Това вече го нямаше в сценария, нали? О, не, чакай. От главния герой се очаква да остроумничи. Тя добре си играеше ролята. Сега обаче осъзна, че всички духовити забележки са само за да прикриеш страха. Безгрижното поведение не е признак за смелост, а просто опит да овладееш ужаса си в последните мигове преди да умреш.
В тоалетната, разбира се, той влезе с нея. Петра обаче идваше от Военното училище, а там, ако се притесняваше, сигурно отдавна щеше да умре от отравяне с пикочна киселина. Затова сега спокойно свали гащите си, седна на чинията и се облекчи. Придружителят й излезе много преди да стане готова и да пусне водата.
Имаше прозорец. По тавана преминаваха вентилационни тръби. Тя обаче нямаше представа къде се намира и къде може да избяга. Как ставаше във филмите? А, да. Някой приятел вече е оставил оръжие на някое скришно място и нашият герой само трябва да го намери, да го сглоби и да започне да стреля. Точно това й куцаше. Нямаше приятели.
Петра пусна водата, вдигна панталоните си, изми се и се върна при учтивите си придружители.
Изведоха я, навън чакаше нещо като конвой. Две черни лимузини и четири придружаващи коли. Две момичета с нейния ръст и коси като нейната се качиха в лимузините. Войниците държаха Петра близо до стената, под стряхата. Накрая я качиха в микробус за разнасяне на хляб. Никой от придружителите й не се качи с нея. В задницата на микробуса имаше двама души, цивилни.
— Сега какво, за хляб ли трябва да мина?
— Знаем, че духовитите забележки ти създават илюзията, че владееш положението.
— Охо, психиатър? Това е по-зле от изтезания. Тук не спазвате ли Женевската конвенция?
Психиатърът се усмихна:
— Връщаш се у дома, Петра.
— При Създателя? Или в Армения?
— За момента, не. Положението все още е… неясно.
— Доста неясно, след като ме връщате у дома на място, където никога не съм била.
— Още не се знае кой на кого служи. Групировката, която отвлече теб и другите деца, е действала без знанието на армията и официалната власт…
— Или поне така твърдят.
— Много добре ме разбра.
— Вие на кого служите?
— На Русия.
— Всички казват така.
— Не и онези, които предадоха външната политика и военната стратегия на един вманиачен малолетен убиец.
— Това три равносилни обвиненията ли са? Защото и аз съм малолетна. А според някои и убиец.
— Избиването на бъгери не е убийство.
— Едва ли може да мине за пръскане против вредители.
Психиатърът я погледна неразбиращо. Явно не знаеше достатъчно общофлотски, за да разбере шегата, която децата във Военното училище смятаха за толкова смешна.
Микробусът тръгна.
— Къде отиваме, след като няма да е у дома?
— Ще те скрием, докато изясним мащаба на заговора и хванем конспираторите.
— Или те вас.
Психиатърът пак я погледна недоумяващо. Сетне разбра:
— Възможно е. Но аз не съм важна клечка. Никой няма да се занимава с мен.
— Достатъчно важна клечка, за да командвате войници.
— Аз не ги командвам. Друг дава заповедите.
— Кой?
— Това не мога да ти кажа. Възможно е по стечение на обстоятелствата пак да попаднеш в ръцете на Ахил и съучастниците му.
— Освен това, ако се докопа до мен, всички ще сте мъртви, затова имената ви няма да са от значение, нали?
Той я погледна изпитателно:
— Много си цинична. Ние рискуваме живота си, за да те спасим.
— Рискувате и моя живот.
Той кимна бавно:
— Искаш ли да се върнеш в килията?
— Искам само да разберете, че повторното отвличане не е равносилно на пускане на свобода. Толкова сте уверен в способностите си и верността на хората си, че не допускате никаква възможност за провал. Ако грешите обаче, могат да ме убият. Затова аз също рискувам, а никой не ме е питал дали съм съгласна.
— Сега те питам.
— Пуснете ме да сляза. Ще се оправям сама.
— Не.
— Ето. Значи още съм затворничка.
— Ние те охраняваме.
— Аз съм признат военен талант, а вие не сте. Откъде накъде ще ме охранявате?
Психиатърът не отговори.
— Ще ви кажа защо. Защото това не е спасяване на невинни деца от лапите на вманиачен малолетен убиец. Това е отчаян опит да избавите Майка Русия от ужасно неудобство. Затова не е достатъчно да ме спасите. Трябва да ме върнете в Армения по подходящ начин, та господарите ви в руското правителство да излязат чисти.