Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— Влизай, добри ми капитане — извика баща ми весело, щом Търги съобщи за Дженъс. — Благодаря ти, че се отзова с готовност на моята покана.
Дженъс се беше облякъл грижливо, за да направи добро впечатление. Влезе и ниско се поклони.
— Удоволствието от поканата е мое, господин Антеро.
— Хайде, остави този тон — каза баща ми. — Ще разговаряме като равни, ако ще водиш експедицията на моя син до Далечното царство. Наричай ме Пафос, капитане… ако обичаш.
Зяпнах от изненада. Главата ми се завъртя първо от объркване, а след това от радост. Очите ми се насълзиха и почувствах как буцата в гърлото ми се готви да премине в ридание на облекчение. Исках да се хвърля в краката на баща си и да му благодаря.
Той се усмихна и ми намигна.
— Сипи ми от виното, което донесе Търги. Искам да чуя мнението на Дженъс.
Напълних две чаши и ги подадох. Дженъс ме изгледа странно, но аз се обърнах, за да не изляза пълен глупак. Не чух почти нищо от разговора им през следващия час, но трябва да е бил приятен, а доверието в Дженъс утвърдено, защото имаше много смях при шегите на баща ми и почтително мълчание, когато той разказваше за някои от любимите си приключения.
Продължавах да се чудя къде бях допуснал грешка? Само преди момент експедицията ми бе отказана. Сега тя беше одобрена с голямо въодушевление и беше благословена, и бяха вдигнати тостове с най-доброто вино на баща ми. От друга страна, къде бях постъпил правилно? Какво бях казал, за да променя страшно упорития ум на Пафос Карима Антеро? После разбрах, поне отчасти. Отказът му беше изпитание. Бях успял не с онова, което казах, а с искрената си страстна защита. От този ден нататък много пъти прилагах тази тактика и тя винаги носеше успех.
— Има един въпрос, по който трябва да сме наясно още от самото начало — чух да казва баща ми.
— Какъв е той, господине? — попита Дженъс.
— От опит зная, че една от най-големите причини за неуспех при експедициите е, че няма ясно разграничаване между власт и отговорност.
— Твоята мъдрост е много по-голяма от моята — каза Дженъс. — Затова няма да възразя. Още повече, че моят малък опит ми дава основание да приема думитети като пълна и абсолютна истина.
— Добре — отговори баща ми. — Тогава няма да оспорваш моето първо и единствено правило. По всички въпроси, които се отнасят до сигурността на експедицията, ще отговаряш ти. Синът ми няма да се меси по никакъв начин в отношенията ти с войниците. Обаче… по всички въпроси, свързани със средствата и търговията, думата на сина ми е закон. Това е негова експедиция. И той е човекът, който ще отговаря пред мен за нейния успех или провал. Съгласен ли си?
— Без ни най-малко колебание, господине — отговори Дженъс.
Баща ми се обърна към мен.
— Амалрик… Ако имаш някакви възражения по въпроса, казвай ги сега. Не ги оставяй за времето, когато ще бъдете в пустинята и от дюните върху вас се нахвърли орда диваци. Така че… Съгласен ли си и ти?
Все още бях развълнуван, затова успях само да кимна. Понечих и да кажа нещо, но Дженъс ме прекъсна.
— Ако не прозвучи много нахално, господине — каза той, — аз също имам едно малко условие.
Думите му ме смутиха. Какво правеше той? Нали баща ми вече се беше съгласил. Какво още искаше Дженъс? Бях сигурен, че баща ми веднага ще оттегли даденото съгласие.
— И какво е то, капитане? — чух гласа му и се изненадах от веселия му тон.
— Искам да зная собственото ти мнение за нашата крайна цел. Защото трябва да те предупредя, че ще рискувам всичко, което сме спечелили, щом достигнем крайната цел. Но ако си убеден, че онова, което търсим, е само измислица… да се разделим още сега.
Това вече проваляше всичко. Баща ми не беше човек, който обича измислици. Беше ме пуснал само защото смяташе, че има голяма вероятност за печалба. Нямаше значение каква е целта, щом като по пътя имаше възможност за търговия. И сега, след ултиматума на Дженъс, цялата му добра воля щеше да се изпари. И все пак ми беше интересно как ще реагира. Спомних си за един въпрос, който бях задал… и не получих никакъв отговор.
Очаквах лицето му да почервее от гняв, но то остана спокойно и замислено.
— Това е справедливо — отговори най-после баща ми. — Ако бях на твое място, аз бих попитал същото.
— Той напълни чашата си и отпи. — Двамата сме обхванати от една и съща мечта, капитане… Далечното царство държи запленен ума ми още от дете.
Сигурно бе чул тежкото ми дишане, защото обърна глава и сви устни в странна усмивка.
— Никога и с никого не съм споделял това — каза ми той. — Но някога седях там, където седиш сега ти, синко. Молех баща ми да ми разреши да тръгна на същата експедиция на изток. Той ми отказа. И оттогава насам не е имало ден, през който да не съжалявам.