Танцуващият с духове
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
— Да.
Белов се облегна удобно назад.
— Когато аз ги видях за пръв път, плаках. Не като бебе. Но… поплаках си. Сигурно вие изпитва същото, когато вижда Статуя на свободата. Да?
— Не.
Белов се засмя.
Скоро градът остана зад тях и автомобилът ускори. От двете страни на пътя се ширеше обработваема земя, угар под одеяло от сняг и боклуци. Отдалечаваха се от морето по шосе, което плачеше за ремонт.
— Е, как ще го направим? — попита Уилсън.
Белов вдигна рамене.
— Лесно. Първо идем никъде.
Уилсън го стрелна с поглед.
— Не шега. Там, където отиваме… това място не съществува. — Погледна Уилсън изпод вежди. — Знаете Транснистрия?
Уилсън поклати глава.
— Ето, виждате ли? Трийсет-трийсет и пет километра. Все едно си на луна.
— Защо?
Белов се замисли, после каза:
— Перестройка! Помните? Значи „преустройство“, струва ми се.
Уилсън кимна.
— Първо — големи съкращения в армия. После Стената пада. Скоро всичко отива по дяволи. Вече няма Империя на злото, да?
Уилсън кимна отново.
— Да. И войници започнали да се прибират. От Куба, Германия, отвсякъде, изобщо — аста ла виста, бейби! Но имаме големи излишъци. Танкове, бронетранспортьори. Артилерия! Хеликоптери, ракети. Миномети, снаряди. Противовъздушни оръдия. Трябвало приберат някъде излишъци, да? И къде мислите? — Белов вдигна брадичка към предното стъкло. — Транснистрия.
Когато наближиха първия контролно-пропускателен пункт, руснакът обясни, че на времето Транснистрия била на територията на Молдова, която пък била част от Румъния до края на Втората световна война. Анексирана от Москва, Молдова обявила независимостта си след разпадането на Съветския съюз. Но руските войски не се изтеглили, а останали на молдовска територия, източно от река Днестър. Молдовците нямали нищо против, защото им допадала идеята за независима държава, която едновременно с това е съюзник на Москва. Така Транснистрия се превърнала в „географски факт“, както се изразяват дипломатите.
Единственият проблем (ако не се брояла крайната бедност) бил фактът, че кажи-речи никой не я признавал за суверенна държава. Населението било на практика без държава. Според останалия свят Транснистрия просто не съществувала.
— Транснистрия е ничия земя — каза Белов. — Голям проблем. Няма държава, няма търговия. Няма търговия, няма пари. Всички бедни. Лошо. На други места, в нормални бедни страни, да си беден е добре. Виж Аржентина. Африка! Хората се редят на опашка да дават пари. Международният валутен фонд, Световната банка, Сорос. „Морган Станли“! Тук? Не! Няма държава! Няма помощ! Остава само да емигрираш. Но и това не може, защото ти трябва паспорт да емигрираш. А транснистрийския паспорт никой не го признава.
— И какво правят?
— Вадят паспорт на друго място. В Русия, да речем, или в Украйна. Или по интернет. Ще се изненадаш колко малтийски рицари живеят в Тираспол.
— Какво е Тираспол? — попита Уилсън.
— Столицата на Никъде — обясни Белов. — Още трийсетина километра. Но първо летището. Да покажа какво купуваш! — каза му Белов. — Да видиш с очи!
Уилсън вдигна рамене.
— Достатъчно е да гарантирате, че всичко е там.
Белов шляпна Уилсън по коляното и избухна в смях.
— Аз не правя така бизнес! Иначе, какво става? Кацаш в Конго. Клиент отваря сандъци. И — ох-ох! Пълни с грейпфрути! Тогава какво?
— Ами, ще си имам проблем — призна Уилсън.
— И още как!
— Но това няма да стане — каза Уилсън, — защото после вие ще си имате проблем.
Белов, изглежда, се изненада.
— С тебе? — попита той. Въпросът прозвуча почти през смях.
— Не, разбира се. Аз вече ще съм мъртъв.
— Ами да! Ще имаш червена дупка. — Руснакът почука три пъти с пръст по челото си. — Точно тук.
— Знам.
— Е… значи не виждам проблем.
— Ще имаш един наистина базов проблем — каза Уилсън, заигравайки се с кажи-речи единствената арабска дума, която знаеше.
Белов го изгледа озадачено за миг, после се изкиска.
— Добре шега. „Базов“. Имаш предвид „Ал-Кайда“.
— Ами Хаким има доста приятели.
Белов кимна.
— Вярно. — После нацупи устни. След миг продължи: — Е! Отиваме на летище. Ти може не познаваш добре оръжия, но можеш да различиш гранати от грейпфрути, да?
Уилсън се усмихна широко.
— Различавам ги, да — каза той. — Грейпфрутите са розови отвътре.
— Добре. Значи ще видиш сандъци, а после може да се обадиш на Хаким и да му кажеш, че не са розови!
Летището на Тираспол го изненада. Представял си беше нещо като пистите на Карибите — асфалтова лента, проточила се край терминал от бетонни блокчета. А тук откри военна база с казарми, хангари и писти, които можеха да поемат и най-големите товарни самолети.