Танцуващият с духове
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
Погледна часовника си. Четири и пет. Скоро щеше да се стъмни съвсем. Набра телефона в апартамента за трети път. И сега не отговори никой. Обърна се към Клара.
— Ще си пробваме ли късмета?
Тя изкриви лице.
— Хайде — каза той. Слязоха от колата.
Беше хубава жена, десетина години по-млада от Юрген и той държеше да се представи в най-добра светлина — и себе си и службата. СЗК — службата за защита на конституцията — беше елитна разузнавателна агенция, чиято основна задача беше проследяването на екстремисти — леви, десни и религиозни. Преди да постъпи при тях, Клара беше работила в криминалната полиция. СЗК беше нещо различно. По-секси някак.
Докато пресичаха улицата към кооперацията с наведени срещу дъжда и вятъра глави, на Юрген му хрумна, че повечето хора биха ги взели за социални работници с очуканите им куфарчета и вълнени палта. И това беше добре, защото изглеждаше съвсем на място. Социалните работници бяха за Кройцберг това, което бяха работниците в стоманодобивната промишленост за Рур.
Клара щеше да инсталира подслушвателното устройство, докато той търси компютър. Ако откриеше такъв, щеше да клонира хард-диска на лаптопа в куфарчето си. Всичко това не би трябвало да отнеме повече от десет минути, които, разбира се, щяха да им се сторят като часове. Винаги ставаше така.
Единствената въпросителна беше самият Симони. Нямаха представа къде е, нито кога ще се върне. Преди два дни в СЗК се беше получило запитване от Малайзия и по-точно от шефа на местния офис на ЦРУ в Куала Лумпур. При разпита на чужденец, задържан по силата на малайзийския закон за вътрешна сигурност, била получена информация, че се готви нападение срещу американска собственост и личен състав. Симони бил свръзка в операцията.
СЗК реагира веднага. За двадесет и четири часа успяха да потвърдят, че хер Симони е влязъл в страната с босненски паспорт. Беше пристигнал в Берлин от Бейрут преди половин година и живееше под наем в двустаен апартамент на Ораниенщрасе №54. Скоро след това си бе открил сметка в местния клон на „Дрезден Банк“, където месечният му баланс варираше между деветстотин и хиляда евро, макар че не работеше, нито получаваше социални помощи. Никой от информаторите на СЗК в джамията Мевлана не беше чувал за човек с това име. Разработката продължаваше.
До апартамента на третия етаж се стигаше единствено по стълбите и Юрген се задъха, докато се добере до вратата. Поспря да си поеме дъх. После отвори куфарчето и извади религиозните брошури. Даде две на Клара, след което разтегна лице в широка усмивка, разкривайки пожълтелите си от цигарите зъби, и почука силно на вратата. Доколкото им беше известно, Симони живееше сам, но кой знае. Може предната нощ да му е излязъл късметът. Може да имаше куче. А може и всичко да беше наред.
В апартамента цареше пълна тишина. Юрген даде знак на Клара да се дръпне встрани, извади комплекта си с шперцове и се зае с ключалката. След няколко секунди влязоха в жилището.
— Връщам се веднага! — обеща Бободжон. — Само да взема пакета и отиваме в пощата!
Шофьорът сви рамене. Бободжон изскочи от таксито и взе на бегом стъпалата пред кооперацията на Ораниенщрасе №54.
Познатата миризма на кисело зеле висеше в коридора на сградата в компанията на арабска музика откъм апартамента на портиера в приземието. На Бободжон миризмата не му пречеше. Дори му напомняше за дома.
Качи стъпалата до третата площадка през едно, после спря да си поеме дъх. Беше в добра форма. Е, не като при излизането си от затвора, но биваше. Движеше се пеша из Берлин, дори през зимата, а четири вечери седмично тренираше в една зала за кикбокс. Така че стигна до вратата на апартамента си за секунди.
Разрови джоба на палтото си за ключа, извади го и го завъртя в ключалката. За негова изненада вратата не се отвори. Той завъртя ключа в обратната посока и този път вратата се отвори с лекота. Бободжон постоя за миг, смръщил вежди с мисълта, че съвсем му е отпуснал края. Как е възможно да е излязъл, без да заключи. И тогава му светна — не би могъл да направи такова нещо. Не го е направил. Затова извади малкия пистолет „Макаров“, с който не се разделяше, и влезе в апартамента.
Млада жена — на двайсет и пет, двайсет и шест, симпатична, с къса кестенява коса и мрежести чорапи — стоеше окаменяла до масата в кухнята с изопнато от ужас лице. Телефонът беше на масата пред нея — разглобен. До телефона се мъдреше опакованата книга, за която се беше върнал Бободжон. Той не губи време да задава въпроси. Пистолетът му се вдигна сякаш по своя воля и той я простреля в лицето. Дупка цъфна на бузата й, жената се свлече и Бободжон стреля отново, този път във врата й. Тя се завъртя като балерина, преди да тупне на пода. Кръв плисна навсякъде — по стените и по пода, отстрани на мивката. Дращейки по пода в отчаян опит да избяга, жената беше в епицентъра на кървавия водопад. На Бо му стана мъчно за нея, наистина. Въпреки това стреля отново, в гърба й. Младата жена не помръдна повече. Сърцето му биеше като ковашки чук, толкова силно, че Бо чу със закъснение ахването отляво. Обърна се към новия шум и видя някакви брошури да падат в краката на мъж с глок в ръка. Нямаше време да реагира. Почти усети как мъжът натиска спусъка. Не отне и секунда — секунда, която се проточи сякаш вечно, секунда, в която Бободжон си спомни къде е виждал такива брошури. В „Алънуд“. А после свидетелят на Йехова натисна повторно спусъка. Бободжон усети как едната страна на лицето му избухва, инерцията на куршума го завъртя и той залитна. Заля го нечовешка болка. След миг краката му се подгънаха и той се свлече на пода. Свидетелят на Йехова продължи да стреля и всеки изстрел попадаше в целта, но Бободжон вече усещаше как тялото му спуска кепенците. Изстрелите звучаха все по-приглушено, все по-далеч зад червената мъгла, спуснала се като завеса пред очите му. „Ох, мамка му, помисли си той, умирам…“