Танцуващият с духове
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
— Тоест?
— Ракети. Като „Стингър“. — Вдигна лоста на рамо за илюстрация, прицели се във въображаем самолет и натисна въображаем спусък. — Държиш като базука — каза той. — Натискаш спусъка и… БУУМ!
— Ами този… „специален комплект“? Какво представлява?
— Набор отрови — обясни Белов. — Четири вида, всичките през устата или чрез DMSO. Така че внимавай какво ядеш и не пипай! — Изкиска се, после пак стана сериозен. — Първо, ЕСС — ужасен вкус, но пък никой не оплаквал. Конвулсии при първата хапка. Номер две — THL. Четиридесет и осем часа, от устата в моргата. Мишената има време да си тръгне. После сърце спира. Номер три е CYD — черният дроб умира, също бъбреците. Четири часа, най-много шест. И последно — MCR. Грозен начин да умреш! Органите стават на каша. Буквално. Като те отворят — вътре супа, значи не естествена смърт, да?
— А онова DMSO, което спомена…
— Разтворител. Смесваш го с някоя от отровите, мажеш клавиатура, дръжка на врата, пушка, всичко. Едно докосване и право в кръвоносна система. Сбогом!
Уилсън се огледа.
— Кога ще приключат с товаренето?
— Тази вечер. Когато пилотът се качи. Много е важен балансът.
— И това е всичко? — попита Уилсън.
Стори му се, че Белов се поколеба, преди да кимне.
— Какво? — попита той.
— Дребно нещо…
— В сделка като тази?
— Да, да! Дребно нещо. Ще ти покажа!
Руснакът тръгна от палета на палета, докато не откри търсената. Отвори с лоста капака на един от сандъците.
— Виж! — каза той. — Онези момчета от Африка искат руски гранатомети, но… няма начин. Невъзможно, дори за мен! Затова заменил с шейсет и деветки. Китайски. Добри. И по-евтини.
Уилсън впери поглед в сивите метални цилиндри.
— Ами ако се окаже, че не ги искат?
— Ако не ги искат, аз ги прибера обратно. Те пет процента от крайна цена. Няма проблем. Клиентът винаги е прав.
— По-точно седем цяло и един процента — поправи го Уилсън.
Белов се намръщи.
— Как сметна?
— Проста аритметика. На теб молив ли ти трябва?
Белов го изгледа за миг. После примигна.
Стигнаха до първия от серията контролно-пропускателни пунктове на около три километра от летището. Войници в зелени камуфлажни униформи местеха дървена бариера по двулентовото шосе, разпитваха шофьорите и им махаха да продължат. Встрани от шосето се издигаше нисък панелен блок, основите му пропити с кал, стените му надупчени от куршуми. От ръждясал комин на покрива се къдреше дим. Десетина коли и камиони чакаха на опашка пред тях. Кадилакът намали и един от бодигардовете на Белов се показа от прозореца, викна гневно и размаха пистолет. Чак сега Уилсън забеляза, че стъклата на кадилака са дебели близо три сантиметра.
От дървената барака при бариерата излезе офицер. Видя ги, застана мирно и козирува.
Белов забеляза изненадата на Уилсън.
— Флагчетата — обясни той.
Уилсън кимна.
— Канех се да те питам. Чии са?
Белов се изкиска.
— Тукашни са. От Никъде. Фирмени флагчета.
Уилсън вдигна озадачено вежди.
— Правителството тук не струва — каза Белов. — Нещо като Дивия запад. Затова корпорация „Шериф“ се намесва. Грижи се за реда. Притежава разни неща.
— Например?
— Летище. Хотел. Кей Еф Си. Телефони. Електричество. Всичко, което работи.
— А ти си какво? Президентът?
Белов изсумтя и поклати глава.
— Той дребна риба.
Уилсън се замисли, после попита:
— А ти си голямата риба?
Търговецът на оръжие вдигна рамене.
— Дълбоководната. Червеният площад.
Уилсън кимна, после обърна поглед към пейзажа вън. Суграшицата преминаваше в сняг. Едри снежинки се носеха бавно към тях.
— Лагос — добави Белов, сякаш сам на себе си. После вълча усмивка разполови лицето му. — Женева… Дубай. — Засмя се.
— Схващам картинката.
— Вирджиния Бийч…
Тираспол се оказа прашасал анахронизъм от съветската ера. Какъвто и чар да е имал някога градът, той отдавна беше потънал в небитието, разоран от булдозерите на комунистическото градско планиране. Душегубни панелни блокове стърчаха в редици, бетонни зайчарници, нашарени с графити.
— Е, какво мислиш?
— Мисля, че изглежда отвратително — отвърна Уилсън.
— Изглежда? Отвратително е! — изкиска се Белов.
Навлязоха в детелина с огромна статуя на Ленин в средата. Наблизо двама войници пристъпяха от крак на крак и пушеха цигари до един танк. Изгледаха подозрително кадилаците, после сведоха очи.
— Хотелът е близо — каза Белов. — Не лош. Прилича на „Интерконтинентал“, ама с много лошо управление. За една нощ обаче става. А на сутринта? — Отговори сам на въпроса си, като вдигна ръка нагоре по подобие на Хитлеровия поздрав. — Излитаме.