Танцуващият с духове
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
Стомахът на Уилсън изръмжа.
— Къде може да се хапне тук? — попита той.
— В хотела. Китайски ресторант. Не лош.
— Мислех да хапна навън, да се поразтъпча малко.
Белов поклати глава и се изкиска.
— По-добре не — каза той. — Ако се загубиш, Хаким ще ме убие.
— Можеш да ми начертаеш карта.
Белов завъртя очи.
— Карта — проблем.
— Защо?
— Престъпление! — заяви Белов.
— Кое е престъпление?
— Картата! В Транснистрия да имаш карта е престъпление.
— Шегуваш се — каза Уилсън.
— Не. Въпрос на сигурност. Пък и ти нямаш виза. По-добре не излизай на улица.
— Но могат да ми издадат, нали? Едва ли ще е много трудно.
— Невъзможно! — уведоми го Белов.
— Защо?
— Защото си тук — каза Белов. — Без виза. Следователно…
— … е престъпление — довърши вместо него Уилсън.
Белов се ухили.
— Именно. Ченгета задават въпроси. Пък и тукашната виза важи само осем часа. Транзитна виза за украинци, колкото да минат през Транснистрия.
— И няма друг вид?
Белов кимна утвърдително.
— Няма! По-добре стой в хотел. — Уилсън понечи да възрази, но Белов го прекъсна: — Знам. Неприятно за теб, но… — Търговецът на оръжие вдигна ръце, все едно се предава. — Друго не мога да направя. — После напъха розовите слушалки в ушите си, облегна се назад и затвори очи. Разговорът им беше приключил.
Управителят ги чакаше във фоайето на хотел „Червена звезда“ — бетонен куб с мокети в миши цвят. Зад рецепцията висеше портрет на Елена Чаушеску в героична поза.
Ако питаха Уилсън, хотелът имаше атмосферата на евтин мотел, затова пък управителят беше внушителен. Защрака с пръсти като с кастанети и на призива му се отзова ято от застарели пикола, които застанаха мирно до багажа им.
Управителят посрещна Белов с топло ръкостискане и шега на руски, после размаха ръце, че нямало нужда да се регистрират. Взе половин дузина ключове от рецепцията и започна да ги раздава. Един на Зеро, друг на Халид. Трети на Уилсън.
По съвет на Белов тръгнаха към стълбите (асансьорът често се повреждал) и последваха пиколата към втория етаж.
За изненада на Уилсън стаята никак не беше лоша. Просторна и добре мебелирана, с кабелна телевизия и малко бюро до прозореца. На бюрото имаше лист с указания как клиентите могат да получат достъп до високоскоростната интернет връзка на хотела „само“ за тридесет евро на час.
Канеше се да направи точно това, когато го заля вълна от умора. Седна на леглото, прокара ръка през косата си и се замисли дали да не вземе душ. Един душ щеше да го ободри. Но леглото беше меко като гъши пух, а хотелът — тих като гроб. Положи глава на възглавницата, затвори очи и се заслуша. Вятърът беше като ковашки мях — връхлиташе яростно, после утихваше. Замеряше прозорците с миниатюрни парченца лед, които потракваха едва доловимо. А после — тишина.
Когато се събуди, в стаята беше тъмно. Но не беше късно. Измъкна се от леглото, отиде до минибара и скъса хартиената лепенка на вратата. Вътре откри две бутилки „Славутич пиво“, което приличаше на бира. И беше.
Уилсън взе дистанционното и включи телевизора. Превключи каналите, докато не откри един на английски. Жива връзка от Ирак. Пет-шест хлапета ритаха яростно мъртъв войник до горящ джип, други танцуваха в локва кръв. Зад кадър се чуваше гласът на президента Буш, който уверяваше света, че демокрацията е „трудно нещо“.
Уилсън изсумтя.
Междувременно образът се беше сменил. Дим имаше и тук, но от самоубийствен атентат в Кабул. Мъже тичаха с носилки. Виеха жени и сирени. Нервни войници гледаха през еднакви черни очила с огледални стъкла, стиснали в готовност автоматите си с дула към небето. После — спешно отделение в болница. Мъж със силен кръвоизлив на пода, някаква жена се мята от болка…
„Нищо не е това — помисли си Уилсън, — нищо. Ако си мислят, че това е лошо, чакай, докато опитат от моето.“ Тази мисъл го накара да се усмихне. „Като оркестър“, каза си той. Хаосът по новинарския канал беше визуален еквивалент на шума, който един оркестър издава, докато музикантите настройват инструментите си, преди да засвирят, като всеки образ съответстваше на отделен инструмент. Какофония шумна и хаотична, задръстване от крясъци и насилие. Но после, скоро, диригентът щеше да почука с палката си и щеше да прозвучи първата нота на всяка симфония — тишината. А сетне бурята.
Уилсън отпи дълга глътка от бирата. Дългът зовеше. За последно беше проверявал пощата си на кораба. Включи лаптопа си към телефона и зачака компютърът да зареди. Харесало му беше сравнението с оркестъра. А той щеше да е диригентът. И не какъв да е диригент при това! Ако се вслушаш внимателно, можеш да чуеш аплодисментите и виковете „Маестро! Маестро!“