Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Но на какво отдавате душевните си вълнения? — попита Женевиев силно смутена. — От какво страдате?
— Ако бяхте някоя глезла — отвърна Морис с болезнен смях, — щях да ви кажа, че е от нерви.
— И в тази минута ли страдате?
— Много — рече откровено Морис.
— Тогава да си вървим по-скоро!
— От тук, ли госпожо? — глупаво попита Морис.
— Разбира се.
— А, наистина — прошепна момъкът, — бях забравил, че тази вечер господин Моран се връща. А вече се мръква…
Женевиев го погледна с открит укор.
— О, — рече тя. — Пак ли?
— Защо вчера го хвалихте толкова много? Вината е ваша!
— И откога, моля ви се, е забранено да казваме пред хора, които уважаваме, какво мислим за други почтени хора?
— Уважението, което ви кара да бързате да се върнете час по-скоро вкъщи, може да бъде наречено повече от почит към някой човек.
— Днес сте извънредно несправедлив, Морис — каза жената, — нима не прекарах по-голямата част от деня с вас?
— Имате право, аз съм много капризен наистина — рече Морис. Имаше много ядосан вид: — Да вървим да се срещнем по-скоро с господин Моран, моля…
Женевиев не беше възторгната от поведението му.
— Да — каза тя. — Да вървим да видим час по-скоро господин Моран. Той поне е приятел. От онези, които никога не наскърбяват приятелите си.
— Такива приятели са особено скъпи — рече Морис, задъхан от ревност, — аз също бих желал да имам такъв приятел.
Бяха вече на шосето. Хоризонтът почервеня, слънцето започваше да залязва. Небесното светило, същото онова, което преди няколко вечери бе привлякло вниманието на Женевиев, излизаше в небесния простор.
Тя пусна ръката на Морис. Беше олицетворение на самата мирова скръб:
— Какво толкова е станало, че ме измъчвате по този начин?
— Станало е това — отвърна Морис, — че не се чувствам толкова ловък, колкото някои хора, мои познати. Станало е това, че не мога да накарам хората да ме обикнат!
— Морис! — рече Женевиев.
— О, госпожо, ако той винаги е добър, ако е винаги безпристрастен към вас, това значи, че не страда така, както аз страдам!
Женевиев отново облегна бялата си ръка на силния му лакът.
— Моля ви — каза особено развълнувана, — не ми говорете повече, не ми говорете!
— Защо?
— Става ми лошо от вашите думи, от вашия глас…
— Значи у мен всичко е лошо, дори и гласът ми…
— Моля ви, замълчете, моля ви, замълчете!…
— Ще ви послушам, госпожо.
Буйният момък изтри потта, която се стичаше на ручеи от челото му.
Женевиев бе забелязала, че той действително страда много. Хората от рода на Морис твърде често страдат по неизвестни причини.
— Вие сте мой приятел, Морис — рече тя и го изгледа умолително, — скъп мой приятел. Отнасяйте се, моля ви се, с мен така, Морис, че да не изгубя приятеля си…
— О, вие няма да съжалявате много време за него! — възкликна той.
— Лъжете се, Морис — отговори Женевиев. — Аз ще съжалявам дълго време, ще съжалявам винаги!
— Женевиев, смилете се над мен! — извика Морис. Женевиев потръпна.
Морис за пръв път произнасяше името й пред нея с толкова чувство.
— Е, добре — продължи Морис, — вие се сетихте. Позволете ми да ви кажа всичко докрай, Женевиев. Ако щете, убийте ме с поглед, но ще ви кажа, че откакто мълча, мина дълго време…
— Господине — прекъсна го тя. — В името на нашето приятелство, помолих ви да мълчите. Замълчете заради мен, ако не заради себе си. Нито една думичка повече, в името Божие, нито една дума повече не казвайте! Приятелство, приятелство! Ако е за приятелство…
— Приятелство! — беше на път да избухне Морис. — Ако става въпрос за приятелство, такова, каквото вие изпитвате към мен, към господин Моран… Не ща такова приятелство, аз искам повече!
— Стига — рече госпожа Димер с царствен жест, — стига! Господин Ленде, ето колата, имайте добрината да ме изпратите до дома ми…
Морис трепереше от вълнение, когато Женевиев се облегна на лакътя му. Колата действително беше до тях.
Качиха се. Женевиев седна в дъното. Морис се намести насреща й. Минаха през целия Париж, без да си кажат дума.
Докато стигнат до къщата, Женевиев постоянно държеше кърпичка на очите си.
Когато влязоха в двора на фабриката, разбраха, че Димер работи в кабинета си и че Моран току-що се е прибрал от Рамбойе. На влизане в стаята си Женевиев подаде ръка на Морис и рече:
— Сбогом, Морис. Вие сам пожелахте това!
Морис не отвърна. Отиде право към стената, където висеше малък портрет на Женевиев, сне го от там, целуна го пламенно, окачи го обратно на гвоздейчето и си излезе.