Дългът към удоволствието
- Автор: Ланчестер Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Андреев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дългът към удоволствието». Краткое содержание книги:
Не беше разумно да стърча на портала, тъй че реших да отида да обядвам някъде. Срещу площада имаше хотел, пред който бяха изкарани шест маси под градински чадъри с реклама на мастика, избуяли като гигантски гъби мутанти под лъчите на юлското слънце. (Едно от удоволствията на цивилизования туризъм е да си набелязваш заведения. Ах, какво местенце, казваш си мимоходом. Тук ще си похапна хубавичко в един момент.) Прекосявайки улицата, ми се наложи да отскоча встрани, за да избегна сблъсъка с астматично хърхорещ мерцедес, чийто калпав шофьор самоубийствено обикаляше площада от обратната страна на движението, докато изрусената му съпруга се взираше в туристически справочник.
Възможно е човек да храни свръхсантиментални чувства към френската кухня. В най-прославения си вариант тя безусловно доказва, че не само си позволява ексцесии, но и направо ги търси. Блюда като „ярка, пълнена с пасирани аспержи и гарнирана с картофено пюре «Елисейски дворец»“ обитават пищно царство, надминаващо и най-необузданите ни представи за пародийност — те са продукт на фебрилно въображение, кипящо под високи бели шапки. И все пак във Франция има едно ниво на елементарна кулинарна компетентност, което смятам за ненадминато, поне доколкото аз познавам света. Това е компетентност на сетивата, сетивна наука за всекидневния живот, насочваща интелекта в помощ на удоволствието. Недотам образованите ми съседи Пиер и Жан-Люк например си развързват езика единствено когато стане дума за технически подробности около готварския процес (при това говорят с достойнство, изразяват се ясно, кратко и точно). Всъщност не на друг, а на Пиер дължа немалка част от тънкостите в арсенала на гастрономическите си познания — да речем, как се чисти шкембе или на кои от пойните птички, които двамата братя трепеха с ужасяващите си едноцевки, мозъкът става за ядене, или пък познанието за свойствата на заешката кръв, която може да служи за застройка.
Мисис Уилоуби, съседката, която често наминаваше без покана, за да се възползва от плувния ми басейн, веднъж се изтърси (непоканена, разбира се) точно когато ние с Пиер изцеждахме кръвта на току-що обезглавен заек в тумбеста глинена кана, закупена от грънчарка в дочен панталон при една от разходките ми из съботния пазар в Кавайон. Мисис Уилоуби тутакси се втурна към тоалетната (със същия безпардонен поведенчески синдром на неканен гост), откъдето долетяха недвусмислените звуци на неконтролируемо повръщане.
Когато размишлявам над този в същината си картезиански хедонизъм (казвам картезиански, защото при французите отношението към удоволствието не е онова епикурейско естетическо отношение на човека, възприемащ се като единно духовно и телесно цяло, към собствената му личност, което откриваме у обитателите на някой романтично идеализиран остров из южните морета — то е по-скоро продукт на дълбокото убеждение, че тялото и умът са две независими едно от друго неща, и в подходящ момент намира израз във вътрешен монолог от рода на „Да, умът и тялото ми са напълно отделни, тъй че трябва да мобилизирам всички способности на ума си, за да почерпя максимална полза от факта, че притежавам тяло“ и в тази връзка няма нищо по-дълбоко откликващо на човека с дуалистична същност от добре приготвеното пиле с естрагон — та когато разглеждам практическите последици от картезианския хедонизъм, най-ярко изпъкват факти като този, че французите ежедневно отделят по два часа за обяд и че фиксираното икономично меню на ресторантите е много висококачествено. Менюто prix fixe на хотел „Керньовал“ за седемдесет и пет франка предлагаше най-подбрани ястия от традиционната кухня на буржоата: задушени зеленчуци, пастети, салата от керевиз, миди с лук, задушено агнешко бутче, конски котлет, варена моруна по провансалски, половин омар на грил, а по желание, срещу още петдесет франка, и плодове, сирена, шоколадов мус, крем карамел и crème brûlée. Учтиво помолих свенливата келнерка, която поруменя от смущение (явно впечатлена от перфектния ми френски), да ме настани на маса с по-добър изглед към площада и паркираните отпред коли.