Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)

Изпитвам чувство на вина, че ние сме я обитавали толкова повърхностно, че трима хамали и еднодневния повей на вятъра са успели толкова цялостно да ни изчистят оттам. Когато преди около десетина години се нанесохме в нея, бях изненадан, че макар гредите и камините й да бяха тристагодишни, къщата не бе обитавана от духове. Мислех си, че след като е толкова стара, би трябвало да се отнесат с дължимото уважение към нея. Но една вещица-аматьорка, позната на жена ми още от времето на колежа, почука по стените на спалнята, подуши из тавана и ни успокои, че мястото е чисто — спомних си току-що, тя също, както и моя водопроводчик, имаше неестествено големи очи. Къщата я били строили селяни пуритани. През деветнайсети век може да е служила за кръчма — пътят за Нюберипорт минавал точно оттам. През трийсетте била жилищен дом. Сегашните просторни, големи стаи тогава били разделени с шперплатови прегради, в които имало пробити дупки, за да могат наемателите да търгуват със захар и брашно. Мизерни селски дни. Известно време на горния етаж държали кокошки. Първоначално моите деца казваха, че като вали им миришело на перушина, но според мен в случая става дума единствено за силата на човешкото внушение. Копаейки из задния двор, ние действително изровихме някакви калаени лъжици и парчета стъклени бутилки от отдавна изчезнала епоха, но това бе единственото свидетелство за пребиваването на отдавнашните й обитатели. Няколко пластмасови упражнителни топки за голф в перуниката и една-две тънещи в прах топки за игра под радиаторите вероятно ще бъде всичко останало от нас самите, което ще намерят идващите след нас, А спомените, оставили след себе си там, можем да виждаме само ние.

Виждам мъж в смокинг и жена в дълга бяла рокля, тихо заобикалящи откъм задния двор под студеното ромолене на дъжда, което ги кара да се смеят в два часа сутринта на Великден. Те са пияни и крият шоколадови яйца, завити в станиол. На сутринта ще имащ притъпено сладникаво главоболие, когато децата ги събудят с писъци и свади от лова на яйца и после се съберат около родителските легла с омазани в шоколад усти и нагарчащо сладък дъх. Но най-вече пред мен се разгръща видение в развиделяващата се ранна утрин, застанал в кухнята и наблюдаващ от трезвата позиция на зрелостта как тези двама отиващи на парти веселяци подскачат на пръсти през калния двор, покрай люляковите храсти, към мястото на веселието и обратно. Същински великденски зайчета.

Един мъж се привежда над детско легло. Неговият глас и гласът на детето приглушено изричат заедно молитви. Те имат проблеми с „прегрешенията“ срещу „задълженията“ — посещавали са различни неделни училища. Уморено, с леко астматично задъхване (споменът за кокошата перушина), обезпокоен от очакващото го връщане долу при книгата и пиенето, той влиза в; следващата стая. Когато понечва да сведе глава заедно с нейната, детето там — по-голямо на възраст, тихо се примолва, „Тате, недей, моля те!“ Овалното бяло лице с неясни черти в сумрака на вечерта, сякаш свети от напрежение — притеснено, настойчиво, молещо. Притеснен е и той самият. Почувствал се прекалено лесно неудобно, мъжът нежно я целува, отстъпва назад, затваря вратата на стаята й и я оставя потопена в мрак.