Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)
- Автор: Апдайк Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иво Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)». Краткое содержание книги:
В най-голямата стая, останала сега с голи стени с чудати призрачни правоъгълници по тях — там, където са стояли библиотеки и са висели картини, разговарят хора, жестикулирайки драматично. Жената, съпругата, хвърля нещо — трябвало е да бъде пепелник, но дори в яростта си, избила по лицето й в розово-червеникаво, тя благоразумно го сменя с книга. После избухва в сълзи, може би заради своите пуритански задръжки, направили я неспособна да хвърли пепелника, и тичешком отива в другата стая, без да забрави да прескочи леко повдигнатия праг, където гостите на къщата се препъват толкова често. Слухтейки напрегнато, децата тихичко се промъкват нагоре-надолу по стълбата — бледи, гузни, винящи себе си в кънтящата пустош на невинните си души за тоя груб разрив. Дори кучето подвива опашка засрамено. Мъжът унило се отпуска върху канапето, което вече не е там. Ходилата му са събрани едно до друго, главата му е наведена — стои сковано, сякаш е окован във вериги. Той драматизира представата за себе си, както правят затворниците. Изглежда е лято, защото съвсем неуместно една малка зелева пеперуда каца върху стъклото на прозореца, в което нежно трият и потупват рошавите си глави разцъфнали ружи. Жената се връща с поруменяло — вместо почервеняло лице и излага мнение с официален, преднамерен тон. Мъжът става и започва да крещи. Тя го удря. Той отмества ръката й и забива юмрук в нея, изненадан колко приятно потъващо и еластично е усещането. Чувал с карантия. Те се погват покрай мебелите, изпречили се на пътя им, и из въздуха се разлита прахоляк. Децата стреснато отстъпват едно стъпало по-нагоре. Кучето, свито като че ли го бият, изприпква до мрежата на вратата и започва да скимти да го пуснат навън. Мъжът прегръща жената и тихичко й говори. Тя цялата е почервеняла и разгорещена. Лицето й е омърляно в сълзи. Той открива, че също плаче. Колко приятно, облекчаващо чувство е това! — като повръщането, като потта. Какво си говорят, какво дискутират тия агресивни, изнервени, уплашени хора? Дискутират за промени, за естествен развой на събитията, за пасаж от време, за смърт.
Бледи, неясни спомени — изчезват като човешки дъх върху стъкло. За сметка на това, помня чудните прекрасни, божествени великденски яйца на моето детство, напълнени догоре с гъст, ароматен кокос, тежки като златни слитъци и същевременно просторни като театрални салони, пълни с хартиени силуети — едни миниатюрни светове, излъчващи свое собствено сияние. През въпросната неделна утрин тези яйца, сгушени сред гнездата си от виолетови трици, се появиха от същия онзи безкрайно дълбок, непресъхващ кладенец със загадки, където гъмжи от звезди и откъдето има останали стари снимки от далечни времена, предшестващи моето раждане. Нощем, молейки се, аз лежа като игла над повърхността на тази бездна, в къща, спотайваща в здрачните си ъгли Дисниеви заплахи с грабливи нокти, в град, прославил се с погребален салон на главната си улица и опасан отвсякъде по покрайнините си от сгради, изрисувани със знаците на Христос. На постелката в антрето, където веднъж бях повърнал като бебе, има петно с очертанията на континент. История след история, измислици-недомислици: сега аз съм на три или четири годинки, премряла от глад душа, ядяща боклуци от една саксия в антрето, съдържаща странни папрати — пернати, сенчести, с тропическо присъствие. Едно от суеверията на баба ми беше, че за да порасне здраво, всяко дете трябва да изяжда по един паунд боклуци на година. Малко по-късно, когато вече съм на девет или десет, аз съм се излегнал по корем на същото място и чета вестника на слепия си дядо — първо некролозите, после провинциалните вести и най-накрая водещите заглавия от първа страница — за японците и Рузвелт. Вестникът излъчва силна миризма, не на влажно, както книжките с комикси, а по-свежо, не толкова сладникаво, както пликовете за понички, а по-пикантно — една вълнуваща миризма, в която може да се долови бъдещето, миризма на неща, насъбрани накуп, хрупкави и свежи, миризмата на наистина новото. Установявам, че всеки ден тази миризма пристига и бавно се разнася наоколо. Ненадейно аз съм на тринайсет и казвам довиждане на антрето. Пренасяме се. Освен, петното с очертания на континент, върху постелката се виждат и кръглите петна от саксиите на папратите. Падащата върху тях светлина води до ново откритие. Те са вдълбани и ясно очертани, като стъпки на динозавър.