Диамантеният залив
- Автор: Хауърд Линда
- Серия: Kell Sabin #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радостина Михалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантеният залив». Краткое содержание книги:
— Какво искаш да кажеш?
Тя погледна твърдите му, боси стъпала.
— Мазолите от външната страна на стъпалата ти и по ръцете ти. Малцина имат такива. Ти работиш бос, нали?
Той отговори с тих и копринен глас и Рейчъл усети ледени тръпки по гърба си.
— Доста неща забелязваш, скъпа.
Тя кимна.
— Да.
— Повечето хора не биха се замислили за мазолите.
За миг Рейчъл се поколеба и извърна поглед. После нареди масата и прегледа храната.
— Съпругът ми тренираше допълнително. Имаше мазоли и по ръцете си.
Нещо в него се стегна и Сейбин бавно сключи пръсти. Хвърли бърз поглед към елегантните й загорели ръце, на които нямаше пръстен.
— Разведена ли си?
— Не, вдовица съм.
— Съжалявам.
Тя кимна отново и започна да разсипва яйцата и бекона. После провери бисквитите във фурната. Бяха готови, златисти по повърхността. Рейчъл бързо ги изсипа в кошничката за хляб.
— Беше отдавна — продължи тя след кратка пауза. — Преди пет години. — После гласът й се промени. — Измий се, преди бисквитите да са изстинали. — Няколко минути по-късно той си помисли, че Рейчъл бе дяволски добра готвачка. Яйцата бяха пухкави, беконът хрупкав, бисквитите леки, а кафето достатъчно силно. Заля бисквитите с домашно приготвен сок от круши. Жълтият пъпеш беше узрял и сладък. Нямаше нищо префърцунено, ала всяко нещо прилягаше на другото, дори цветовете бяха хармонично съчетани. Това просто разкриваше още една страна от уменията й. Докато Сейбин хапваше и се наслаждаваше на третата си бисквита, тя спокойно каза: — Не очаквай това всеки ден. Понякога закусвам с овесена каша и плодове. Просто се опитвам да подсиля организма ти. — Поведението й скриваше удоволствието, което изпитваше, докато гледаше как този хладнокръвен мъж се храни с явно удоволствие.
Той се облегна на стола и се загледа в блясъка на очите й и усмивката, скрита зад чашата кафе в елегантната й ръка. Предизвикваше го. Сейбин никак не можеше да си спомни кога за последен път някой бе имал смелостта да го предизвика. Може би в гимназията някоя празноглава, кикотеща се тийнейджърка, решила да изпробва новоосъзната си способност да съблазнява върху момчето, за което дори учителите казваха, че е опасно. Всъщност той никога не беше сторил нищо, което да им дава повод да имат подобно мнение. Всичко се дължеше на начина, по който ги гледаше с хладния си, смугъл като нощта поглед. Рейчъл се осмеляваше да го предизвиква, тъй като беше самоуверена и точно поради тази увереност го приемаше за равен. Тя не се страхуваше от него, въпреки всичко, което знаеше или за което бе предположила.
Скоро. Сейбин щеше да я притежава рано или късно.
— Правилно постъпваш — най-после отвърна той на предизвикателното й изказване.
Рейчъл недоумяваше дали забави отговора си умишлено. Възможно беше да обмисля отговора си или дългите паузи имаха за цел да нарушат равновесието на отсрещния. Всяка негова постъпка беше дотолкова овладяна, че тя не я отдаваше на навик, а на умишлена тактика.
Думите му бяха двусмислени, но Рейчъл ги приемаше прямо.
— Ако се опитваш да ме подкупиш да готвя все така, няма да стане. Прекалено горещо е да се храним три пъти на ден с топло ястие. Искаш ли още кафе?
— Да, моля те.
Докато му наливаше, тя попита:
— Колко време възнамеряваш да останеш?
Той я изчака да върне каничката за кафе на поставката и да седне, преди да и отговори.
— Когато се възстановя, за да мога да ходя, и рамото ми се оправи. Освен ако не желаеш да си тръгна. От теб зависи кога ще ме изхвърлиш.
Рейчъл си помисли, че бе достатъчно красноречив. Щеше да остане, докато оздравее, и толкова.
— Имаш ли представа какво ще правиш?
Сейбин облегна лакти на масата.
— Да се оправя. Това е най-важната точка в списъка. Трябва да разбера до каква степен сме се компрометирали. Все още има един мъж, на когото мога да се обадя, ако имам нужда, ала ще изчакам, докато се възстановя. Сам нямам големи шансове. Остават ми три седмици от отпуска. Три седмици, през които те трябва да си траят, освен ако случайно водата не изхвърли тялото ми някъде. Без моето тяло са направо загазили. Не могат да предприемат нищо да ме заместят, докато официално не се потвърди смъртта ми или че съм изчезнал.
— Какво ще се случи, ако след три седмици не се явиш на работа?
— Ще изтрият досието ми от всички архиви. Ще сменят кодовете, ще преназначат агентите и официално аз ще престана да съществувам.
— Ще си обявен за мъртъв?
— Мъртъв, заловен или отхвърлен.
Три седмици. Поне щяха да й останат три седмици с него. Времето изглеждаше толкова кратко, за съжаление, но тя нямаше намерение да го провали, като се оплаква и жалее само защото нещата не стават, както на нея й се иска. Беше научила, че „завинаги“ може да е само един удар на сърцето. Ако й оставаха само тези три седмици, за да бъде с него, то тогава щеше да се усмихва и да се грижи за него, дори щеше да спори, ако искаше, да му помага по всякакъв начин, после щеше да каже „довиждане“ на мургавия войн и да запази сълзите за себе си, след като той си отиде. Мисълта, че жените правят това от векове, не й беше голяма утеха.