Диамантеният залив
- Автор: Хауърд Линда
- Серия: Kell Sabin #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радостина Михалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантеният залив». Краткое содержание книги:
— Как си станал от леглото, без да ме събудиш?
Сейбин опря ръка на стъпалото и се изправи. Тя забеляза, че се движеше с по-голяма лекота, отколкото предишния ден. Той се обърна към нея през мрежестата врата.
— Изморена беше, след като четири дни си се грижила за мен.
— Добре се възстановяваш.
— Чувствам се по-силен, а и главата не ме боли — Сейбин отвори мрежестата врата и се поколеба за миг. Черните му очи бързо обходиха тялото й. Рейчъл устоя на порива да скръсти ръце на гърдите си, но знаеше, че халатът й не открива нищо от тялото й, така че реакцията би била безсмислена. Може би беше малко разрошена, ала и тя го бе виждала в най-незавидния му вид, така че нямаше защо да се тревожи за това.
— Свикнала съм да играя ролята на квачката — засмя се Рейчъл. — Когато не те открих в леглото, изпаднах в паника. Но щом си добре, отивам да се облека и да направя закуска.
— Не се обличай, ако е заради мен — бавно рече той, ала тя не обърна внимание на забележката му и влезе. Кел я наблюдава, докато Рейчъл се скри в къщата, после бавно изкачи стъпала и сам влезе вътре. Сложи резето на мрежестата врата след себе си. Тя не театралничеше, не обличаше прозрачни нощници и после не се преструваше на засрамена, че тялото й се вижда, а и не се налагаше. В нощницата с розовите цветя и с разрошените си коси Рейчъл имаше топло и сънливо излъчване и беше толкова мека, че човек можеше да потъне в нея. Точно това му се искаше да направи, когато се събуди и откри, че нощницата й се бе качила нагоре по тялото, докато бе спала, а той се опираше на голите й бедра, като единствено тънката материя на бельото й го отделяше от плътта й. Толкова се възбуди, че се наложи да стане от леглото и да облекчи напрежението в тялото си. Изруга нетърпеливо собствената си физическа немощ в момента, тъй като тя му пречеше да я обладае.
След няколко минути Рейчъл влезе в кухнята със сресана коса, която бе хванала зад ушите с две виненочервени шноли. Все още бе боса и бе облякла избелели джинсови къси гащи и кафява риза, вързана на възел на кръста. Загорялото й лице нямаше грим. Сейбин разбра, че тя се чувства удобно. Сигурно би спряла движението, ако облечеше коприна и сложеше бижута, но щеше да го направи само по собствено желание, а не заради някого другиго. Беше уверена в себе си и на Кел това му харесваше. Той беше толкова властен, че жената до него трябваше да бъде силна, за да не попадне напълно под зависимостта му и да не се свие в себе си, както в леглото, така и извън него.
С пестеливи движения Рейчъл сложи кафето да се вари и се зае да пържи бекон. Когато ароматът на кафе и бекон изпълни стаята, Кел разбра колко бе гладен и внезапно устните му се навлажниха. Тя сложи бисквити във фурната, разби четири яйца, после обели и наряза на парчета един пъпеш. Ясните й сиви очи се насочиха към него.
— По-лесно щеше да ми е, ако режех с най-острия си нож.
Сейбин рядко се смееше, ала хладният й назидателен тон предизвика в него усмивка. Той се облегна на плота, за да облекчи тежестта върху ранения си крак, но без желание да спори. Имаше нужда от оръжие да се защити, било то и кухненски нож. И логиката, и инстинктите му го подсказваха.
— Имаш ли някакво оръжие в къщата?
Рейчъл ловко обърна бекона.
— Под леглото има пушка, 22-ри калибър, а в жабката на колата — зареден пистолет, калибър 357 за лов на плъхове.
Сейбин се подразни. Защо нищо не бе споменала предишния ден? Тя му хвърли продължителен равен поглед и той разбра, че очаква неговата реакция. Защо да дава оръжие на мъж, който й е вадил нож?
— Ами ако ми бяха потрябвали през нощта?
— За този, калибър 357, нямам други сачми, освен за плъхове, и затова не го споменах — спокойно отвърна тя. — Пушка, калибър 22, беше наблизо, а аз не само че знам как да я използвам, ами те превъзхождам с двете здрави ръце пред твоята една. — В Диамантения залив Рейчъл се чувстваше в безопасност, ала здравият разум й диктуваше, че трябва да разполага с някаква защита. Беше жена и живееше сама, без съседи наоколо. И двете оръжия, които имаше, бяха предназначени за, както казваше дядо й, „пакостници“, въпреки че ако някой погледнеше пълнителя на калибър 357 нямаше да разбере, че е пълен със сачми за плъхове. Беше ги избрала, за да се защитава, а не да убива.
Сейбин замълча и присви черните си очи.
— Защо ми го казваш?
— Първо, защото ми каза кой си. Второ, защото ти попита. Трето, дори и без нож, ти не си невъоръжен. Пострадал си, но не безпомощен.