Диамантеният залив
- Автор: Хауърд Линда
- Серия: Kell Sabin #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радостина Михалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантеният залив». Краткое содержание книги:
След двадесет минути той отвори вратата.
— Готов съм за подкрепление.
Около слабините си имаше увита хавлия и едва се държеше на краката си. Рейчъл го погледна отблизо и загриженост измести нервността й. Беше блед. Кожата на лицето му беше опъната по скулите, ала устните му бяха много червени.
— Мисля, че отново имаш треска — каза тя и сложи ръка на бузата му. Беше прекалено топъл, но температурата му не беше толкова висока, колкото преди. Рейчъл свали капака на тоалетната чиния и му помогна да седне, после му даде два аспирина и чаша вода, преди да приключи с измиването на тялото му, като бързаше. Колкото по-рано си легнеше, толкова по-добре. Тя трябваше да очаква температурата му пак да се покачи след усилието, което положи през деня.
— Извинявай — измърмори Сейбин, докато Рейчъл го бършеше. — Нямах намерение да си го изкарвам на теб по този начин.
— Ти не си Супермен — бързо отвърна тя. — Хайде да лягаш.
Помогна му да се изправи и той каза:
— Почакай.
Махна ръка от рамото й и освободи хавлията от кръста си, после я метна върху закачалката за хавлии. Беше напълно и съвсем откровено гол. Отново сложи ръка на рамото й и се отпусна на нея тежко, докато Рейчъл му помагаше да стигне леглото. Тя не знаеше да се смее ли, или да му се сърди. Накрая реши да не обръща внимание на голотата му. Нали го беше виждала и преди и, ако това не притесняваше него, не биваше да притеснява и нея.
Въпреки високата температура и изтощението, нищо не убягваше от вниманието му. Сейбин забеляза дюшека до леглото и свъси тъмните си вежди.
— Какво е това?
— Моето легло.
Той го погледна, после отмести поглед към нея. Гласът му беше тих:
— Махни това проклето нещо оттук и лягай до мен, където ти е мястото.
Рейчъл го погледна продължително и хладно.
— Да не би да си въобразяваш прекалено много, и то само заради една целувка? Сега си много по-добре. Няма да се налага да ставам посред нощ, затова няма нужда да спя до теб.
— След като толкова пъти си спала при мен, защо да се отказваш сега? Бог е свидетел, че няма място за скромност, а за секс изобщо не става въпрос. Каквито и намеци да ти правя, те са само фалшиви и ти го знаеш.
Тя не искаше да се смее, не желаеше той да разбира, че логиката му беше много… здрава. Не мисълта, че може да й направи нещо, я спираше да легне до него, а по-скоро усещането, че ще лежи до него през нощта, ще чувства тежестта и топлината му в леглото до себе си. Беше свикнала да спи сама и с болка преоткриваше силното удоволствие да споделя тъмните часове с някой мъж. Сейбин сложи ръка на гърлото й. Загрубелите му пръсти предизвикаха трепет, който полази по раменете й.
— Има и друга причина да искам да спиш до мен.
Не беше сигурна дали иска да я чуе. В очите му отново се настани ледено изражение, погледа на мъж, за когото не съществуват илюзии, който е видял най-лошото и нищо не може да го учуди.
— Аз съм тук, до леглото — прошепна Рейчъл.
— Не, искам те при мен, за да знам къде си във всеки един момент. Ако се наложи да ползвам ножа, не желая по случайност да попаднеш на пътя му.
Тя извърна глава и погледна ножа, който все още лежеше на масичката до леглото.
— Никой не може да влезе, без да ни събуди.
— Няма да поема този риск. Влизай в леглото. Или и двамата ще спим на пода.
Той не се шегуваше и Рейчъл с въздишка отстъпи. Нямаше нужда и двамата да спят неудобно.
— Добре. Нека взема възглавницата си.
Сейбин отпусна ръка до тялото си, а тя взе обратно възглавницата и я постави на леглото. Той внимателно се настани под чаршафите. Като легна, от гърлото му се изтръгна тихо стенание поради напрежението в рамото. Рейчъл изключи осветлението и легна в леглото от другата страна. Дръпна чаршафа и зави и двамата, след което се сви в обичайната си поза, сякаш бяха правили така от години. Ала нехайната й поза беше напълно изкуствена. Рейчъл бе кълбо от нерви. Неговата предпазливост бе заразителна. Тя не вярваше, че Сейбин наистина очаква преследвачите му да влязат в къщата през нощта, но за всеки случай се подготви.
Старата къща издаваше обичайните успокоителни звуци наоколо. В нощната тишина Рейчъл чуваше как щурчетата свирят на прозореца, ала познатите шумове не й вдъхваха кураж. Мислите й бяха разпилени и тя се опитваше да ги нареди в някакъв смислен пъзъл. Той беше в отпуск, но беше нападнат… Защо се опитваха да се отърват от него? Дали не беше научил нещо, което искаха да остане потулено? Щеше й се да го попита, ала тихото му и равномерно дишане й подсказа, че вече спи, изтощен от деня.
Без да се замисля, Рейчъл протегна ръка и я сложи върху неговата. Беше съвсем машинален жест, останал от нощите, когато следеше всяко негово движение.