Седем ключа на вода
- Автор: Радев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Седем ключа на вода». Краткое содержание книги:
На това кейче Хемингуей е връзвал своя катер „Пилар“, сядал е пред малката къщичка на приказка с рибарите. Те още го помнеха.
Видях катера „Пилар“, поставен на стелаж в двора на къщата му във Финка Вихия, където често отивахме. В горещия юли около къщата на хълма бе прохладно, седяхме с часове под сенките. После слизахме на брега на океана, обувахме гуменки, за да ни предпазват от морските таралежи, и нагазвахме във водата. Прибоят ни блъсваше, но ние далдисвахме и се измъквахме от него и дълго, до каталясване плувахме. Когато излизахме отново на пясъка, сърцата ни биеха в коремите и въпреки че едва дишахме, запалвахме цигари, пушехме бързо и припряно като ученици, напрегнатите ни мускули бавно се отпускаха и едва тогава по телата ни се разливаше щастлива премала … Късахме от близкия храст — мамонсийо — плодовете приличаха на зелени джанки, но под твърдата им кожичка се показваше розово и сладко тесто, което дъвчехме продължително, с наслада, докато се оголи костилката… Вечер старата Хавана ни поемаше — улиците оживяваха, на всяка крачка срещахме шоколадови мулатки с мамещи погледи и танцуваща походка. Отнейде засвирваше тромпет, страстният му приглушен зов ни замайваше…
— С „България“ разтоварвахме в Ежберг, Дания — спомня си Кольо Добрев. — На края затворих ме хамбарите, пуснахме бигите, но не ни разрешават да излизаме: навън Северно море — лошо…
Ежберг е една шепа градче. Корабът ни е вързан, дето има една дума, на главната улица. Слизаме на улицата с моя приятел Паткана, а насреща — две „панделки“. Но ние вече сме „тантела“, гулдените похарчени. А на момичетата им се пие коняк, че и американски цигари им се пуши — при тях има сух режим, аз ти разказвам събития от преди двайсет и пет години.
Гледаме — спокойна обстановка. Качих се по трапа да видя кое как е, да разминирам пътя. Оказа се чисто. И — туп-туп-туп — стъпки. Дойдоха. Извадихме коняк, пияни вишни. Една чашка — две чашки, една чашка — две чашки, хахо-хихи, отсрамихме се…
Обаче на другия ден на кораба работата се разчу. Началството естествено нищо не знае … Тръгнахме. Минахме Ламанша, Бискайския залив, Средиземно море. В Мраморно море помполитът взо да ни вика един по един: „Вий, тъй, тъй, тъй…“ „Откъде знаете?“ „Не е важно откъде знам!“ Корабът без котва тръгва, но без курва не тръгва!… Стана тя! В Бургас отново: „Кажи как беше случаят?“ „Чисто и просто на момичетата им се пиеше коняк, а ние — българи хора сме. Гостоприемни.“ „Да не е било провокация?“ „Не, наши рожби бяха …“
На другия ден корабът заминава за Новоросийск, а на нас — по една динена кора. Сурнаха ни от кораба и се спряхме чак пред Параходството във Варна. На стълбите — кадровика Саркиз бей. „Ти ли се казваш Добрев?“ — вика ми. „Аз“. „Иди горе и ме чакай!“
Върна се горе той, даде ми лист и писалка: „Пиши!“ — казва. „Какво да пиша?“ „Опиши случая“. В стаята сме само двамата, няма как, ще се пише. Почнах: „Ежберг, Дания. Корабът се намира в центъра на града, народът се разхожда по кея, а някои се качват и по трапа …“ Саркиз надникна зад врата ми: „Ти какво, география ли ще пишеш? …“
Скарахме се. Не писах, ама две години стоях на брега. Пратиха ме на лодката — вара-гела, Варна — Звездица…
За десети път пресичах екватора с кораб „Ве-жен“. Седяхме в моята каюта с капитан Илия Донев. Той донесе две ледени бири „Туборг“, заговорихме за гибелта на механика Петър Лещаров. Останах като гръмнат — Монев е бил капитан на кораба, на който е станало нещастието…
— Истината за смъртта на Лещаров ще ти я кажа аз — започна той. — Преди това карахме девет месеца рейс: Суец, Сингапур, Япония, Цейлон, Англия, Куба. Върнахме се и пак натоварихме за Япония. Бяхме с „Любен Каравелов“, знаеш го. Но патакламата в Близкия Изток бе почнала и обикаляхме Африка. След рейса отидохме в Нагоя на ремонт. Там престояхме около месец, след това се отправихме за Ванкувър, Канада.
Лещаров беше около петдесетгодишен човек, висок, слаб, светлориж, със сини очи. Говорът му — малко бърз, обичаше компанията, обичаше да бъде в центъра й. На времето е бил бохем човек, след това се оженил, обичал много жена си, но тя не изтраяла самотата, намразила и него, и плаванията му и един ден си събрала роклите в куфара и го напуснала. Оженил се след време пак, но първата любов, изглежда е тляла в него цял живот.
Беше много добър механик. Не се дърпаше като някои от сегашните, дето все се опъват: аз пък тъй, аз пък инак — борба за власт на кораба и други глупости. Той си разбираше от работата и знаеше, че неговото място е в машината.