Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Как се променя, според климата, според тишината, според усамотението или компанията, човешката душа! Хората ми изглеждат сега, в това усамотение тук, не като мравки, както сигурно ще си помислиш, а тъкмо обратното: като някакви огромни чудовища, динозаври и птеродактили, които живеят сред една атмосфера, наситена с въглероден окис и тежък дъх на космогоническа гнилота. Една непонятна джунгла, безсмислена и тъжна. Понятията «отечество» и «племе», които ти обичаш, понятията «свръхотечество» и «човечество», по които се увлякох, придобиват същата стойност под всемогъщия вихър на разрушението. Чувствуваме, че сме навити, за да изречем няколко срички, понякога дори не и срички, а нечленоразделни звуци, едно «А!», едно «О!» — и след това се счупваме. И най-великите идеи дори, щом им разпориш корема, виждаш, че и те са кукли, натъпкани с трици, и сред триците, умело свряна, една тенекиена пружина.
Добре знаеш — тези сурови размишления не само че не ме омаломощават, но са и необходимо гориво за вътрешния ми огън. Защото, както казва моят учител Буда — видях. И след като видях и се разбрах с едно намигване с невидимия, изпълнен с настроение и въображение Постановчик, мога вече да играя изцяло, сиреч, свързано и без малодушие, ролята си на земята. Защото тази роля не ми е дал единствено този, който ме е навил, а и аз самият, по собствена воля съм се самонавил. Защо ли? Защото видях и съдействувах и аз в творбата, в която играя на божията сцена.
И така, обхождам с поглед световната сцена и те виждам и теб, там далеч, в легендарните убежища на Кавказ, как играеш и ти и как се мъчиш да спасиш няколко хиляди души от племето ни, които са в смъртна опасност. Лъжепрометей, който обаче ще изстрада истински мъчения от тъмните сили, против които се бори — глада, студа, болестите, смъртта. А ти, струва ми се, какъвто си горд, се радваш, че тъмните сили са толкова много и че са непобедими; защото така твоята цел става по-героична.
Този свой живот ти смяташ навярно за щастлив. Но щом ти го смяташ за такъв, тогава е тъй. Отряза си и ти щастието по своя ръст; а ръстът ти сега — слава богу! — е по-голям от моя. Добрият учител не би желал по-голяма отплата от тази: да подготви ученика си тъй, че той да го надмине.
Аз често забравям, присмивам се, заблуждавам се, вярата ми представлява мозайка от неверия, иде ми понякога да грабна само един кратък миг и да дам в замяна целия си живот. А пък ти държиш здраво кормилото и не забравяш и в най-приятните смъртни мигове накъде си насочил своя кораб.
Помниш ли, когато ние двамата преминавахме през Италия, на път за Гърция? Бяхме взели решение да заминем за Понт, който беше тогава в опасност, помниш ли, и отивахме да изпълним това си решение. В един малък градец слязохме бързо от влака, защото имахме само един час време до пристигането на другия влак. Влязохме в един потънал в бухлата зеленина парк близо до гарата; дървета с широки листа, бананови палми, тръстики с тъмен метален цвят, пчели, които се бяха натрупали върху един цъфнал клон — и клонът потръпваше, радваше се, че го доят.
Но защо ти пиша всички тези неща? За да ти кажа, че нищо от това, което сме изживели заедно, нищо не съм забравил. И за да намеря най-сетне сгоден случай да разкрия в писмото си това, което никога — поради добрия ни или лош навик да се въздържаме — не успях да ти открия, когато бяхме заедно.
Сега, когато не си при мен и не можеш да видиш какво изражение приема лицето ми, и не рискувам да се покажа нежен и смешен, аз ти казвам, че те обичам много.“