Знакът на еднорога [bg]

— Ей, почакай!

— Извинявай — спрях на площадката. — Не знам какво ме прихваща. Сигурно е от финалния спринт.

— Нервна енергия — отбеляза Рандъм и отново се изравни с мен. Продължихме заедно нагоре и аз се постарах да поддържам неговото темпо, като подтиснах желанието си да бързам.

— Е, приятни сънища — пожела ми накрая той.

— Лека нощ, Рандъм.

Той заизкачва следващото рамо на стълбата, а аз тръгнах по коридора към своя апартамент. Чувствах се вече съвсем изнервен и вероятно затова изпуснах ключа.

Посегнах и го хванах във въздуха, още преди да е паднал и наполовина. В същия момент бях изненадан от впечатлението, че движението му е някак по-бавно, отколкото би трябвало да бъде. Пъхнах го в ключалката и го завъртях.

Стаята беше тъмна, но реших да не паля свещ или газена лампа. Отдавна бях свикнал с мрака. Заключих и пуснах резето. Очите ми донякъде се бяха приспособили към тъмнината от слабото осветление в коридора. Обърнах се. През завесите също проникваше слабото сияние на звездите. Прекосих помещението, като в същото време разкопчавах колана си.

Той ме причакваше в спалнята, вляво от вратата. Позицията му беше идеална и той не се издаде с нищо. Налетях право на него. Стойката му бе съвършена, кинжалът му беше готов, на негова страна бе предимството на пълната изненада. По всички правила трябваше да умра — не в леглото си, а там, в краката му.

Зърнах с крайчеца на окото си движението, осъзнах присъствието му и неговото значение, още докато прекрачвах прага.

Разбрах, че е прекалено късно, за да избягна удара, в мига, в който вдигах ръка да се предпазя. Но нещо странно ме порази, преди самото острие: нападателят ми изглежда се движеше твърде бавно. Той би трябвало да действа мълниеносно, с цялото напрежение, натрупано по време на чакането му. Аз не би трябвало и да разбера какво става, преди да ме е пронизал. Не би трябвало да имам толкова време, че да се извърна и да вдигна ръката си чак дотам. Очите ми се премрежиха от червена мъгла и усетих как дланта ми блъсва замахналата ръка в момента, в който стоманата се забива в корема ми. Сред червенината сякаш мярнах слабите очертания на онази космична версия на Лабиринта, която бях следвал по-рано същия ден. Докато се превивах и падах, неспособен да мисля и все пак още миг в съзнание, този образ ставаше все по-ясен и близък. Исках да избягам, но конят ми се препъна. И ме хвърли.