Знакът на еднорога [bg]

Когато продължихме и трите пространствени измерения сякаш още веднъж потвърдиха съществуването си. Слънцето беше отново онова огромно кълбо от разтопено злато, което бяхме видели и по-рано. Небето бе по-тъмно синьо, отколкото онова над Амбър и по него не се виждаше нито един облак. Това море бе синьо, в тон с небето, без точица от платно или остров. Не виждах птици и не чувах никакви звуци освен онези, които издавахме самите ние. В този ден, на това място цареше абсолютна тишина. В дъното на внезапно прояснилата се гледка, Лабиринта най-накрая се сдоби с точно разположение върху повърхността отдолу. Първоначално си помислих, че е врязан в скалата, но когато се приближихме видях, че всъщност е разположен в нея — златисторозови спирали, подобно жили на чуждоземен мрамор, изглеждащи сякаш сътворени от природата, въпреки явното намерение на замисъла.

Дръпнах юздите и останалите заковаха до мен, Рандъм отдясно, Ганелон отляво.

Доста дълго време се вглеждахме мълчаливо в Лабиринта. Тъмно, разръфано по краищата петно заличаваше част от отрязъка точно под нас, проснало се от външния край към центъра.

— Знаеш ли — каза Рандъм накрая, — сякаш някой е отрязал върха на Колвир, разсичайки го точно на нивото на тъмниците.

— Да — отвърнах аз.

— Тогава, ако продължаваме да търсим някакво съответствие, това би трябвало да е близо до мястото, където се намира нашия Лабиринт.

— Да — повторих аз.

— А онова петно е от южната страна, откъдето идва черният път.

Кимнах бавно, тъй като бях започнал да разбирам и предположението ми постепенно се затвърди в увереност.