Знакът на еднорога [bg]

Насочих се незабавно към най-отдалечения край на къщата. Отклоних се само, за да се добера до купчината с тор, поразрових я, пуснах Рубина и отново поставих отгоре туфата изсъхнала трева, която бях отскубнал. Позагладих снега и продължих.

Когато най-накрая успях да завия зад ъгъла, озовах се на завет и се отправих надолу по лекия наклон. Стигнах до фасадата на къщата и отново си починах. Една кола току-що бе отминала и аз се взрях в стоповете, които постепенно се смаляваха. Единственото видимо наоколо превозно средство.

Когато пак се раздвижих, ледените кристалчета пронизаха лицето ми. Коленете ми бяха мокри, премръзнали и парещи. Предният двор първоначално преминаваше в леко нанадолнище, след което се спускаше рязко към шосето. Вдясно, на около стотина метра имаше рязък наклон, при който шофьорите обикновено удряха спирачки. По всяка вероятност това щеше да ми осигури няколко мига повече в светлината на фаровете на всеки, който идваше от тази посока — едно от онези малки успокоения, които съзнанието винаги си намира, когато нещата станат прекалено сериозни, нещо като аспирин за успокояване на нервите. След като на три пъти спирах да си почивам, най-накрая успях да се смъкна до шосето, а оттам и до големия камък, върху който бе сложен номера на моята къща. Седнах на него и се облегнах на ледената мантинела. Издърпах втората калъфка и я провесих върху коленете си.

Зачаках. Разбирах, че съзнанието ми е замъглено. Смятам, че изпадах в несвяст на няколко пъти. Когато се улавях, че съм в съзнание, опитвах се да въведа някакъв ред в мислите си, да преценя онова, което се бе случило в светлината на всичко останало, което току-що ме бе сполетяло, да потърся и други мерки за безопасност. Но някак си последното усилие се оказа прекалено голямо. Просто беше изключително трудно да се мисли, извън рамките на непосредствената реакция към конкретните обстоятелства. В миг на сковано просветление, обаче, ми хрумна, че все още притежавам Фигурите си. Бих могъл да се свържа с някого в Амбър и да го накарам да ме пренесе обратно.

Но с кого? Не бях чак толкова зашеметен, за да не осъзнавам, че има риск да попадна на виновника за сегашното си състояние. Щеше ли да бъде по-добре да рискувам по този начин или трябваше да се възползвам от шансовете си тук? Все пак Рандъм или Жерар…

Стори ми се, че чух кола. Слабо, някъде в далечината… Въпреки, че вятърът и ударите на сърцето заглушаваха възприятията ми. Извърнах глава. Напрегнах се.

Ето… Отново. Да. Беше двигател. Приготвих се да размахам калъфката.

Дори и в този момент съзнанието ми продължаваше да блуждае. И единствената мисъл, която пробяга през него беше, че може вече да не съм способен да се концентрирам достатъчно, за да боравя с Фигурите.

Шумът се усили. Вдигнах калъфката. Миг по-късно най-отдалечената точка по пътя от дясната ми страна бе озарена от светлина. Веднага след това видях колата върху възвишението. Докато се спускаше надолу по хълма, отново я изгубих от поглед. След което тя пак се изкачи и наближи, а в светлината на фаровете й се стрелкаха снежинки.