Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Стоеше и го гледаше, присвил очи и пазейки си сянка с длан. Сузана беше от едната му страна, а Джейк — от другата. Роланд обикаляше около огъня и прибираше тяхната гуна — дума, която по всяка вероятност означаваше всичките им вещи. Не изглеждаше притеснен от нещото пред тях, нито че знаеше какво е то.
На какво разстояние се намираше? На петдесет километра? На деветдесет? Отговорът явно зависеше от перспективата и той не можеше да прецени. Със сигурност чувстваше едно — Джейк имаше право поне за две неща. Онова беше някаква сграда и се простираше и върху четирите платна на магистралата. Как инак щяха да я виждат? Би трябвало да чезне в изтъняването… или може би не беше така?
„Може би се издига на някое от онези открити пространства, които Сузана нарича «дупки в облаците»? Или изтъняването свършва, преди да стигнем дотам. Или е проклета халюцинация. Трябва да го избиеш временно от главата си. Предстои ти още една разходка по магистрала.“
Но сградата продължаваше да привлича вниманието им. Приличаше на синьо-златиста дреха от „Хиляда и една нощ“… само че според Еди синьото беше откраднато от небето, а златистото — от току-що изгрялото слънце.
— Роланд, ела тук за малко!
Отначало помисли, че Стрелецът няма да го направи, после той сгъна парчето кожа, завърза го за раницата на Сузана, изправи се, протегна се и тръгна към тях, като промърмори.
— Изглежда, никой освен мен не се грижи за домакинството.
— Ще се включим — успокои го Еди. — Винаги го правим, нали? Но първо погледни онова нещо.
Роланд хвърли само един бегъл поглед, сякаш не искаше да признае съществуването на нещото.
— Стъкло е, нали? — попита младежът.
Стрелецът пак хвърли бегъл поглед.
— Мисля, че да.
— Там, откъдето идваме, има много стъклени сгради, но повечето са административни. Онова прилича на нещо от Дисниленд. Знаеш ли какво е?
— Не.
— Тогава защо не искаш да го погледнеш? — попита Сузана.
Роланд за трети път хвърли бегъл поглед и отвърна:
— Защото означава неприятности. И е на пътя ни. Не е необходимо да се притесняваме предварително.
— Днес ще стигнем ли дотам? — попита Джейк.
Роланд сви рамене. Лицето му още беше непроницаемо.
— Ще има вода, ако Господ пожелае — добави.
— Господи, можеше да натрупаш състояние, ако пишеше предсказания — възкликна Еди.
Надяваше се на усмивка, но Роланд остана сериозен. Върна се на пътя, коленичи, нарами чантата и раницата си и зачака останалите. Пътешествениците се приготвиха и отново поеха на изток по магистрала 70. Стрелецът вървеше най-отпред. Главата му беше наведена, а очите — вторачени в носовете на ботушите.
12
Роланд мълча през целия ден и докато се приближаваха към сградата, Сузана установи, че не е ядосан, нито се безпокои за нещото пред тях, а мисли за историята, която щеше да им разкаже тази вечер.
Спряха да обядват. Сградата се виждаше ясно — постройка с множество кули, сякаш направена изцяло от светлоотразяващо стъкло. Изтъняването се намираше близо до нея, но дворецът се извисяваше над всичко. Кулите му се бяха устремили към небето. Изглеждаше изключително странен тук, насред равнините на Източен Канзас, но Сузана не бе виждала по-красива сграда през живота си.
Колкото повече се приближаваха, толкова по-трудно им беше да откъснат очи от палата. Да наблюдават пухкавите облаци, носещи се над небесносините бойници и стени на замъка, беше като великолепна илюзия… И все пак постройката беше солидна. И неоспорима. Част от това, но не всичко, вероятно се дължеше на факта, че хвърляше сянка. Просто имаше присъствие. Сузана нямаше представа кой е издигнал такъв приказен дворец в тази пустош, но сградата действително съществуваше. Предположи, че е време да каже на другите.
13
Настаниха се да пренощуват, без да разговарят. Мълчаливо гледаха как Роланд подреди дървата за огъня, седнаха край него и наблюдаваха как залезът превърна огромната стъклена сграда пред тях в огнен замък. Кулите и бойниците заблестяха първо в яркочервено, после в оранжево и накрая в златисто, което бързо избледня до охра, когато на небосвода над тях се появи Старата звезда…
„Не, момиче — помисли Сузана. — Това е Полярната звезда. Същата, която виждаше у дома, докато седеше на коленете на баща си.“
Но тя искаше да види Старата звезда. И Старата майка. Изненада се, когато изпита копнеж по света на Роланд, а после се зачуди защо се изненадва. В края на краищата това беше един свят, в който никой не я наричаше нито негърка, нито кучка (поне още не й се беше случило) и там намери любов… и приятели. Последното предизвика сълзи в очите й и тя притисна Джейк в обятията си. Той усети, че го прегръщат и се усмихна. Очите му бяха притворени. На известно разстояние, неприятното, но поносимо дори без патрони в ушите ромолене на изтъняването пееше стенещата си песен.