Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Навлязоха в най-голямото чисто пространство дотогава, до пътен знак, на който пишеше „БИГ СПРИНГС 3 КМ“. Зад тях залязващото слънце грееше през пролука от облаци, разпръсквайки алени лъчи по повърхността на изтъняването и осветявайки стъклата и стоповете на колите в различни нюанси на червено. От двете им страни се простираха безплодни полета. „Пълноземието е дошло и си е заминало — помисли Сузана. — И Жетвата. Това Роланд нарича Края на годината.“ Мисълта я накара да потрепери.
— Тук ще прекараме нощта — каза Роланд.
Пред тях изтъняването отново обгръщаше магистралата — километри наред. „Оказва се, че Източен Канзас е огромен“ — помисли Сузана.
— Ще съберем дърва, без да се доближаваме до изтънява нето, и звукът няма да е толкова неприятен. Може дори да поспим, като извадим патроните от ушите си.
Еди и Джейк прескочиха предпазните парапети, слязоха по насипа и отидоха да търсят съчки край пресъхналото корито на потока, без много да се отдалечават, както ги бе предупредил Роланд. Когато се върнаха, облаците отново бяха погълнали слънцето и над света се промъкваше пепеляв, безличен здрач.
Стрелецът накъса вейки за огъня, после разпръсна около тях огниво и ги нареди по обичайния си начин, построявайки нещо като комин от дърва. През това време Еди отиде на затревената ивица в средата на магистралата, застана там, пъхна ръце в джобовете си и се загледа на изток. След няколко минути Джейк и Ко се присъединиха към него.
Роланд извади кремъка и огнивото, драсна искра и скоро малкият огън се разпали.
— Роланд! — извика Еди. — Сузана! Елате тук! Вижте това!
Сузана завъртя колелата на инвалидната количка, а Стрелецът погледна още веднъж огъня, сетне хвана дръжките и я забута.
— Какво да видим? — попита Сузана.
Еди посочи. Отначало тя не забеляза нищо, макар че видимостта беше идеална до точката, където изтъняването отново се затваряше, вероятно след четири-пет километра. После, да, имаше нещо. Някакви очертания. Ако дневната светлина не помръкваше…
— Сграда ли е? — попита Джейк. — Господи, сякаш е построена на магистралата!
— Какво ще кажеш, Роланд? — попита Еди. — Твоите очи са най-силните във вселената.
В продължение на минута Стрелецът мълча. Само гледаше нататък по затревената ивица. Накрая рече:
— Ще видим по-добре, когато се приближим.
— Я не се занасяй! — възрази младежът. — Знаеш ли какво е онова или не?
— Ще видим по-добре, когато се приближим — повтори Роланд.
Това, разбира се, не беше отговор. Върна се да нагледа огъня. Токовете на ботушите му тракаха по настилката. Сузана погледна Джейк и Еди и сви рамене. Те направиха същото… и после хлапето избухна в смях. Според Сузана то обикновено се държеше като осемнадесетгодишен младеж, но смехът му прозвуча като на малко дете. Ала тя нямаше нищо против.
Сузана погледна Ко, който ги наблюдаваше сериозно.
8
Вечеряха увитите в листа деликатеси, които Еди наричаше „рулца по стрелбарски“, и когато падна мракът, седнаха по-близо до огъня и сложиха още дърва. Някъде на юг изкрещя птица и Еди си помисли, че това може би е най-самотният писък, който бе чувал през живота си. Говориха малко, както обикновено правеха по това време на денонощието. Сякаш часът, когато земята заменяше деня с нощта, беше специален и ги завладяваше с крепкото приятелство, което Роланд наричаше ка-тет.
Джейк даде на Ко парченца от изсушеното еленово месо от последното си руло. Сузана седеше на одеялото си и замечтано гледаше огъня. Стрелецът се бе вторачил в небето, където облаците бяха започнали да разбулват звездите. Еди също погледна нагоре и видя, че Старата звезда и Старата майка ги няма. На тяхно място светеха Полярната звезда и Голямата мечка. Това може и да не беше неговият свят, но все пак беше успокоителен. „Може би следващият свят“ — помисли си.
Когато птицата отново изкрещя в далечината, Еди се надигна и погледна Роланд.
— Щеше да ни разказваш нещо. Предполагам, че някоя вълнуваща история от младостта си. За Сюзан? Така ли се казваше онази жена?
Стрелецът продължи да гледа небето, после отмести очи към приятелите си. Изражението му беше такова, сякаш се извиняваше и изпитваше неудобство.
— Ще си помислите ли, че увъртам, ако поискам още един ден, за да поразсъждавам върху това? Или по-скоро една нощ, за да го сънувам. Това са стари и мъртви неща, но аз… — Той разсеяно махна с ръка. — Някои неща не намират лесно покой, дори когато са мъртви. Костите им стенат в земята.