Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Това разпали гнева на момчето. Всичко, което бе извършило предишния ден, бе сторено, докато си представяше лицето на баща си.
— Не е вярно! — извика Роланд, както седеше гол на пода.
Слънцето грееше през прозореца и докосваше мъха на хубавото му гладко лице.
— Вярно е, хулиган такъв! Глупав хулиган! Разкай се, инак ще смъкна кожата от…
— Бяха заедно! — избухна Роланд. — Твоята съпруга и твоят съветник… магьосник! Видях белезите от зъбите му на шията й! На шията на моята майка!
Протегна ръце към револвера и го взе, но въпреки срама и яростта, внимаваше да не докосне спусъка.
— Днес ще сложа край на живота на онзи коварен прелъстител, и ако не си достатъчно мъж да ми помогнеш, поне стой настрана и ме остави да…
Стивън извади от кобура единия револвер, преди Роланд да забележи някакво движение. Последва изстрел — оглушителен като гръм в малката стая — и след миг момчето чу глъчката и суматохата навън. Револверът му бе изчезнал. Изхвърчал беше от ръката му, сетне бе излетял през прозореца.
Стъписан и изумен, погледна баща си. Стивън също се вторачи в него и дълго мълча. Но сега лицето му беше такова, каквото Роланд си спомняше от детството си. Спокойно и уверено. Умората и разсеяната ярост бяха отминали като грьмотевичните бури от предишната нощ.
Накрая рече:
— Сгреших. Взимам си думите назад и се извинявам. Не си забравил лицето ми, Роланд. И все пак постъпи глупаво — остави се да бъдеш подведен от човек много по-хитър, отколкото ти някога ще бъдеш. Единствено по Божията милост и благодарение на ка не беше изпратен на запад. Поредният истински стрелец, отстранен от пътя на Мартин… на Джон Фарсън… и от пътя, водещ до съществото, което ги управлява. — Стана и протегна ръце. — Ако те бях загубил, щях да умра.
Роланд се изправи и както беше гол, се приближи до баща си, който го прегърна и притисна до гърдите си. Когато го целуна първо по едната страна, после по другата, момчето се разплака. Сетне Стивън Дисчейн прошепна четири думи в ухото на сина си.
16
— Какви бяха онези четири думи? — попита Сузана.
— „Знам го от години“ — отговори Роланд. — Това каза.
— Боже Господи! — възкликна Еди.
— Добави, че не мога да се върна в двореца. Ако съм го направел, щял съм да бъда убит до вечерта. После рече: „Ти си роден за съдбата си, въпреки всичко, което може да направи Мартин. Но той се е заклел да те убие, преди да пораснеш достатъчно, за да му създаваш неприятности. Независимо че си победител в изпитанието, така или иначе трябва да напуснеш Гилеад. Макар и за известно време. И ще отидеш на изток, не на запад. И без това не бих те изпратил сам и без цел… нито с чифт чирашки револвери.“
— Каква цел? — попита Джейк. Очевидно бе запленен от разказа и очите му светеха като на Ко. — И какви приятели?
— Точно това ще чуете сега — отговори Роланд, — и преценката ви за мен ще дойде с течение на времето.
Въздъхна тежко и хвърли съчки в огъня. Когато пламъците се разпалиха, прогонвайки малко по-надалеч сенките, той отново заговори. Разказва цяла нощ, без да успее да довърши историята за Сюзан Делгадо, докато от изток изгря слънцето и обагри стъкления замък във всички ярки нюанси на новия ден, наред със странния зелен оттенък, какъвто беше истинският му цвят.
ВТОРА ЧАСТ: СЮЗАН
ПЪРВА ГЛАВА. ПОД ЦЕЛУВАЩАТА ЛУНА
1
Съвършен сребърен диск — Целуващата луна, както я наричаха в Деня на пълноземието — висеше над хълма на осем километра източно от Хамбри и на петнадесет южно от Айболт Каньон. В подножието му жегата на превалящото лято се бе задържала и два часа след залез слънце още беше задушно, но на върха на Кьос духаше силен вятър и въздухът разнасяше мирис на мраз, сякаш бе дошла Жетва. За жената, която живееше там в компанията само на змия и стар глух котарак, нощта щеше да бъде дълга.
Но тя нямаше нищо против. Радваше се, че има работа.
Изчака, докато тропотът на копитата на конете на гостите й заглъхна. Седеше тихо до прозореца в голямата стая на къщурката си. Имаше само още едно помещение — спалня с размерите на килер. Мъсти, котаракът с шест крака, беше на рамото й. Скутът й бе пълен с лунна светлина.
Трите коня носеха трима мъже. Великите ловци на ковчези, както сами се наричаха.
Тя изсумтя. Мъжете бяха смешни и най-забавното беше, че не го съзнаваха. Мъжете, с техните високопарни имена, които си измисляха. Мъжете, които толкова много се гордееха с мускулите си, с възможностите си да пият и да ядат, както и с пенисите си. Да, дори в тези времена, когато мнозина от тях не можеха да изхвърлят нищо друго освен странно, изродено семе, което създаваше деца, годни само за да бъдат удавени в най-близкия кладенец. Но вината никога не беше тяхна, нали? Не, винаги обвиняваха жената. Нейната утроба. Мъжете бяха страхливци. Ухилени пъзльовци. И онези тримата не бяха по-различни. Куцият старец имаше толкова проницателен поглед, че можеше да ходи на лов за мечки в тъмна нощ. Ясните му и свръх любопитни очи я бяха погледнали, но тя не видя в тях нищо, с което да не може да се справи, ако се наложи.