Магьосникът

Мислеше, че ще видят много трупове на хора, опитали се да избягат, но това не се случи заради изтъняването. Постепенно се приближаваха към него и тя разбра кога влязоха. През тялото й премина тръпка, която я накара да свие остатъците от краката си и инвалидната количка спря за миг. Когато се обърна, Сузана видя, че Роланд, Еди и Джейк се държаха за коремите, а лицата им се бяха изкривили. Сякаш едновременно ги бе присвил стомах. После Еди и Роланд се изправиха. Джейк се наведе да погали Ко, който го гледаше разтревожено.

— Добре ли сте, момчета? — попита тя. Въпросът излезе с полукавгаджийския, полушеговития глас на Дета Уокър. Не го беше планирала предварително. Стана неволно.

— Да — отговори Джейк. — Но сякаш в гърлото ми заседна буца.

Неспокойно гледаше изтъняването. То вече ги обграждаше, все едно целият свят се бе превърнал в блато. От сребристата му повърхност стърчаха дървета и хвърляха изкривени отражения, които нито за миг не заставаха на едно място или на фокус. Малко по-нататък видя силоз за царевица. Отстрани с розови букви беше написано „ЗЪРНЕНИ ХРАНИ“.

— А на мен сякаш ми е заседнала буца в мозъка — рече Еди. — Само погледнете онова гадно трептене.

— Чуваш ли го още?

— Да, но съвсем слабо. А ти?

— Аха. Да вървим.

Все едно летяха в открит самолет през разкъсана облачност. На Сузана й се струваше, че бяха извървели десетки километри през онази боботеща пустош, която не беше нито мъгла, нито вода. Понякога съзираха очертания (хамбар, трактор, табела), после изчезваше всичко друго освен пътят, минаващ неотклонно над ярката, но някак неясна повърхност на изтъняването.

Сетне изведнъж мъглата се разсейваше. Бученето се превръщаше в монотонно бръмчене. Можеха да отпушат ушите си, поне докато стигнеха до другия край. И пак онези необятни пространства…

Е, това беше силно казано. В Канзас нямаше необятни пространства, а само полета и тук-там горички от дървета с ярко обагрени от есента листа, подсказващи наличието на извор или езеро. Нямаше големи каньони, нито прибои, разбиващи се в бреговете на Портланд, но поне в далечината се виждаше хоризонтът и човек загубваше неприятното чувство, че се намира в гробница. После отново попадаха в изтъняването. Джейк го описа най-добре, когато каза, че да бъдеш в изтъняване е все едно най-сетне да стигнеш до мираж, какъвто често се вижда край магистрала в горещи дни.

Но както и да го описваха и каквото и да представляваше изтъняването, да бъдеш вътре беше клаустрофобично и истински ад. Целият свят изчезваше, с изключение на двойните парапети на магистралата и очертанията на колите — самотни кораби, изоставени върху замръзнал океан.

„Моля те, помогни ни да се измъкнем оттук — замоли се тя на Бога, в когото вече почти не вярваше. Е, още вярваше в нещо, но откакто се събуди в света на Роланд, на брега на Западно море, представата й за невидимия свят значително се бе променила. — Моля те, помогни ни отново да намерим Лъча и да избягаме от този свят на тишина и смърт.“