Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Мъже! Не разбираше защо толкова много жени се страхуваха от тях. Та нали боговете ги бяха създали така, че най-уязвимата им част да виси между краката им като черво? Ритнеш ли ги там, свиваха се като змии. Погалиш ли ги там, мозъкът им омекваше. Всяка, която се съмняваше във второто, трябваше само да се замисли върху следващото си нощно задължение. Торин! Кмет на Хамбри! Главен пазител на Баронството! Няма по-голям глупак от дъртия глупак!
Но все още никоя от тези мисли нямаше истинска власт над нея, нито истинска злина за тях. Поне засега. Тримата мъже, които наричаха себе си Великите ловци на ковчези, й бяха донесли чудо и тя щеше да го гледа, докато очите й се напълнят.
Куцият Джонас бе настоял тя да го прибере. Казали му, че имала място за такива неща. Но нямал желание да види тайните й скривалища. Да не дава Господ. При тази иронична забележка Дипейп и Рейнолдс се изхилиха. И тя наистина го прибра. Но сега вятърът погълна тропота на копитата на конете им и жената можеше да прави каквото иска. Момичето, чиито гърди бяха откраднали, и малкото, което бе останало от ума на Харт Торин, щеше да дойде след час. Старицата бе настояла девойката да върви пеш от града, позовавайки се на пречистващото въздействие на разходката на лунна светлина, с цел да остави безопасен период от време между двете си срещи. И през този час тя можеше да прави каквото иска.
— О, сигурна съм, че е хубав — прошепна и сякаш изпита известно затопляне на онова място, където се съединяваха кривите й старчески крака. Влага в пресъхналия поток, който се таеше там. О, богове! — Да, дори през сандъчето, където го скриха, усещам притегателната му сила. Толкова е красиво. Като теб, Мъсти.
Взе котарака и го задържа пред очите си. Животното замърка. Жената го целуна по носа.
— Толкова хубав. Като теб. Да!
Остави котарака и бавно тръгна към огнището, където лениво тлееше огън. Опашката на Мъсти, разцепена на две в края, така че приличаше на дяволска, се размахваше напред — назад в замъгления оранжев въздух в стаята. Допълнителните му два крака, висящи отстрани на тялото, сънено потрепнаха. Сянката, която се влачеше по пода и се уголемяваше на стената, беше чудовищна — кръстоска между котка и паяк.
Старицата се изправи и влезе в спалнята, където бе занесла нещото, което Джонас й даде.
— Загубиш ли го, ще загубиш главата си — беше казал той.
— Не бой се, добри приятелю — бе отговорила, отправяйки му угодническа, раболепна усмивка, докато в същото време си мислеше: „Мъже! Глупави суетни същества!“
Приближи се до леглото, коленичи и плъзна ръка по пръстения под, където се появиха очертания и образуваха квадрат. Старицата натисна с пръст една от линиите, която поддаде още преди допира й. Вдигна скрития капак и откри дупка с размери тридесет на тридесет и дълбочина шестдесет сантиметра. Вътре имаше сандъче от желязо и дърво. Върху капака се бе свила на кълбо тънка зелена змия. Жената докосна гърба й и влечугото вдигна глава. Устата му се отвори в безгласно съскане, оголвайки четири зъба — два горе и два долу.
Старицата взе змията, като й тананикаше монотонно. Когато доближи плоската й глава до лицето си, устата се отвори още по-широко, а съскането стана осезаемо. Жената също отвори уста и изплези жълтеникавия си вонящ мръсен език между сбръчканите сиви устни. На него капнаха две капки отрова — достатъчни да убият всичките гости, дошли на вечеря, ако ги смесиш с пунша. Старицата преглътна и усети как устата, гърлото и гърдите й пламнаха, сякаш бе погълнала силен алкохол. За миг погледът й се замъгли и чу гласове, мърморещи в зловонния въздух. Гласовете на онези, които наричаше „невидими приятели“. По браздите, които времето бе издълбало на лицето й, потекоха сълзи. После жената изпусна дъх и зрението й се проясни. Гласовете заглъхнаха.
Целуна Ермот по очите без клепачи. „Нали днес е денят на Целуващата луна“ — помисли и остави влечугото. Змията се плъзна под леглото, сви се на кълбо и се вторачи в пръстите й, които докоснаха капака на сандъчето. Старицата усети как мускулите на ръцете й затрепериха и топлината в слабините й се усили. От години не бе изпитвала зова на пола си, но сега го почувства и това не се дължеше на Целуващата луна, или поне не до такава степен.